петък, март 31, 2017

Близост и интимни отношения. Идеята за либидото. Детската сексуалност и нейното развитие. Родителите като обекти на желание. Интимността в двойката и детето.

По З. Фройд, М. Клайн, Изготвено от Майя Младенова, НБУ

В края на 18-ти век е отхвърлено едно от вярванията за сексуалнастта, а именно, че тя се разгръща едва след настъпването на пубертета, а до този момент децата не изпитват сексуални желания. Наблюденията на Фройд и други изследователи от неговото време разкриват, че интересът на децата към удоволствието, извикано от тялото, желанието им да притежават богатствата и въможностите на родителите, както и любопитството им към връзката на майката и бащата, датират от самото начало на техния живот.

Фройд отива още по-далеч в проучванията и теоретичните си изследвания като проследява развитието на детската сексуалност от раждането и излага идеята, че сексуалността, нейното практикуване и овладяване стои в основата на психоемоционалното развитие на човек, а неблагополучията в тази задача имат сериозни последици не само за способността ни да извличаме удоволствие от своята сексуалност в годините на зрелостта си, но и за образуването на много от невротичните симптоми, както и за формирането на личността. За Фройд способността на човек да работи, обича и играе, които са признак на добро емоционално здраве, водят началото си от начина, по който се канализира и развива детската сексуалност.

В „Теория на инстинктите” (1926г.) Фройд въвежда понятията „инстинкт“ и „нагон“. Според тази теория инстинктът е „унаследена психична формация”, докато нагонът Фройд определя като „явление на границата между психичното и телесното”. Източник на нагона е телесна възбуда в определена част на тялото, който е намерил психично представителство (съзнавано или несъзнавано). Фройд въвежда либидото и агресията като нагони, които са свързани не със себеохранителната функция на индивида, а с възпроизводството. Всеки един от тези нагони има обект, цел и сила.

Либидото е описано като порив към близост, интимност, обич и секс. То представлява енергия, която субектът влага в своя обект. Субектът може да избере да вложи либидото и в себе си (нарцисизъм).

Фройд описва връзката между преживяването на удоволствие и различните ерогенни зони (уста, анална област, гениталии), които имат първостепенна важност в даден период от развитието на детето и описва оралната, аналната и гениталната сексуалност, които се разгръщат последователно във връзка с развитийните задачи и интереса на бебето към дразненето на устата, тренирането в хигиенни навици и раздразнението на аналната област във връзка с това, откриването на гениталиите и удоволствието, което децата откриват при докосването им.

„Смученето (Ludeln, Lutschen), което се появява още при новороденото и може да продължи до зряла възраст или да се запази през целия живот, се състои в ритмично повтаряно смучещо докосване с устата (устните), което няма за цел приемането на храна. Като обект на смученето се използуват част от самите устни, езикът и всяко друго място от кожата, което може да бъде достигнато, дори големият палец на крака. Появяващият се при това стремеж към хващане се изразява посредством едновременно ритмично подръпване на долната част на ухото, а също така за тази цел може да се използува и част от тялото на друго лице (в повечето случаи ухото). Смученето поглъща цялото внимание и завършва или със сън, или с моторна реакция, наподобяваща оргазъм. Често смученето се съпровожда с масажиращи движения на ръцете по определени чувствителни места на тялото, гърдите, външните гениталии. По този начин много деца преминават от смученето към мастурбирането...

...В обикновения живот смученето често се приравнява към другите прояви на лошо възпитание на детето. Много педиатри и невропатолози са изказали енергични възражения против това мнение, което отчасти се основава на смесване на понятията «сексуално» и «генитално».„[1]

Родителите имат централна роля в подпомагането на детето да овладее своята сексуалност и да канализира либидинозните си импулси и естествения си порив към удоволствие. Тъкмо за това Фройд подчертава, че отричането на съществуването на детската сексуалност и широко разпространеният по това време възглед, че проявите на сексуалност в тази възраст са израз по-скоро на патология, отколкото нещо естествено, допринася за формирането на невротични симптоми.

Както Фройд, така и Мелани Клайн, която развива теорията за детската сексуалност и връзката й с формирането на психичната структура, изтъкват значението на майката и бащата, както и на отношенията в двойката и нейната интимност за детското развитие. В семейството сценариите, по които тези теми се разгръщат са въпросите за тялото и телесните части, за разликите между момчета и момичета, за произхода на детето и неговите братя и сестри, за това какво правят мама и татко, когато се уединят в спалнята. Децата въвеждат сексуалностат си чрез удоволствието от мастурбацията, както и чрез начина, по който описват фантазиите си за бъдещето си: „Когато порастна, ще се оженя за мама.“, изолирайки другият родител от връзката му с партньора му.

Фройд описва подтика на детето да притежава родителя от противоположния пол и да отстрани родителя от същия пол, като основен двигател на процеса на изграждане на психичната структура, която осигурява връзката между подтиците на детето (Ид) и реалността - Егото. Той използва историята за мита за Едип като прототип на този вид отношения и предлага термина Едипов комплекс, за да обозначи това специфично отношение.

Едиповите стремления на малкото дете предизвикват фантазиите, че родителят от същия пол, когото то иска да отстрани от пътя си, сега се превръща в застрашаващ обект. Момчето се бои, че ще бъде наказано за желанието си да притежава майката и да отстрани бащата. Възниква фантазията, че бащата ще отмъсти за едиповите стремежи, като го лиши сексуалния му орган – неговия пенис (кастрационна фантазия). Заедно с гнева и желанието да бъде отстранен бащата, малкото момче храни към него и обич и възхищение и така чувствата на гняв биват смекчени от обичта, а преживяванията на детето са двойнствени. Обичта и възхищението тласкат детето да реши едиповия конфликт по посока на идентификация с родителя от същия пол и когато този процес протече относително гладко, тревожностите на едиповия процес биват овладени и детето може да преходи към латентната фаза на развитието си.

Мелани Клайн развива теорията на Фройд като посочва, че едиповата ситуация води началото си далеч по-рано в развитието на малкото дете – края напървата, началото на втората година на детето. Според нея присъствието на третият във връзката родител-дете е осезателно още в самото начало на живота на детето. В статията си „Ранни фази на Едиповия конфликт“ от 1928г. Клайн застъпва тезата, че способността на детето да преработи относително пълноценно Едиповия конфликт и да изгради идентификация с родителя от своя пол зависи от това по какъв начин са били преработени трудностите на по-ранните етапи на детското развитие и доколко тежки са били фрустрациите на детето в оралната, а по-късно и в аналната фаза на развитието. Тя пише:

„Силата на орално-и-анално-садистичните фиксации се оказва важен фактор. Тази сила определя степента на омраза, която момичето изпитва към майка си, която на свой ред му пречи повече или по-малко да поддържа положителна връзка с нея. Садистичните фиксации играят решаваща роля за формирането на свръхаза... Колкото по-жесток е свръхаза, толкова по-ужасяващ изглежда бащата в ролята на кастратор и още по-болезнено е бягството на детето от гениталните импулси към садистичната фаза, която на този ранен етап определя характера на едиповите тенденции... „

„...лишаването от гърдата е най-фундаменталната причина за пренасочването към бащата.“

Клайн проследява връзката на ранните едипови стремежи и развитието на епистемофиличния инстинкт, способността на малкото дете да любопитства и учи като полага, че твърде силните садистични импулси водят до потискане на желанието за проникване, а оттам потискане на стремеж към учене, на развитието на говора и на езиковото развитие и др.

Процесът на преодоляване на тревожностите, събудени от Едиповите стремежи на детето е достатъчно сложен в семействата, в които децата се появяват като плод на любовта на двамата родители, но той е неизмеримо по-сложен и труден, когато семейството, в което детето се отглежда, не е неговото семейство по произход, когато връзката му с детето има временен характер (приемно семейство) и когато детето попада там, след като вече е имало опит, често травматичен, с друга семейна двойка (напр. собственото му биологично семейство).

Неблагополучията в ранните фази на психоемоционалното развитие, които често са част от ранния опит на децата в приемни семейства, усложняват задачите на развитието, които приемните родители трябва да улеснят. Социалните работници, които работят с приемните родители имат нужда да се ориентират в трудностите, които родителите изпитват във връзка с тези задачи.


Илюстрация на Едипова проблематика: Случаят Сара
[2]
Двойка идва за консултация по Програма за консултации на деца до петгодишна възраст. Тази услуга предлага кратки консултации - до пет сесии - на родители, обезпокоени за своето бебе или малко дете. Г-н и г-жа С., млада семейна двойка, водеха дъщеря си Сара. Г-жа С. беше дала заявка по телефона и секретарят беше отбелязал, че е напрегната и разстроена и че бърза да разкрие още по телефона всички подробности по случая. Беше му направило впечатление, че родителите жестоко се карат във връзка с проблема на детето.

Сара беше на петнайсет месеца и основният проблем, който родителите посочиха, когато дойдоха при мен, беше, че Сара напълно отказва да бъде отбита. В началото аз си помислих, че нежеланието на детето да бъде отбито в тази възраст изгтлеждаше като малка беда, но мнението ми се промени, когато чух, че Сара почти никога не е била отделяна от майка си, нито през деня, нито през нощта. В сесията имах достатъчно възможности да видя непоносимостта, която това малко момиченце имаше към раздяла и загуба. То не само се беше вкопчило в майка си, но и искаше гърдата на всеки десетина минути. Тя беше прекалено тревожна, за да играе и беше напълно безшумна.

Родителите, особено майката, бяха много тревожни; историята, която разказаха, разкри че г-н С. е човек, който иска да бъде разбиращ и подкрепящ; той каза, че е очаквал съпругата му да е изцяло посветена на бебето за известно време; „Но сега”, поясни той с чувство за наранена гордост, "искам да получа жена си обратно!" Те описаха колко трудно е било г-жа С. и Сара да започнат храненето на гърда и че са получили много помощ и подкрепа от една група за подкрепа в кърменето.

Срещите на тази група все още бяха най-важното събитие в живота на г-жа С. Преобладаващото разбиране там беше "да се изчака, докато бебето е готово да бъде отбито". Но този ден изглеждаше малко вероятно да настъпи при сегашния темп на развитие. С известно удоволствие, което тя вероятно не съзнаваше, г-жа С. разказа подробно съветите, които беше получавала за това как да помогне на Сара да се премести от леглото им и как да насърчи процеса на отбиване, като коментираше колко безнадеждно било това начинание. Всъщност, и аз се почувствах разгромена, както една след друга са били разгромявани баби, лели, съседи, здравни консултанти и лекари. Всички те (според мен) бяха дали чудесни съвети.

Какво ги беше довело тук сега? Струваше ми се, че г-н С. най-накрая се разприказва. Караниците, за които беше намекнато в първото телефонното обаждане, били резултат от раздразнението му. Кавгите излизали от контрол доста бързо; те "обикновено нямали разногласия", но се стигнало до удари и г-жа С. била съсипана от това. Тя ми обясни, колко е искала г-н С. да бъде "умел баща", защото нейният собствен баща отсъствал често от дома и не можел да се кара и да налага дисциплина. Тя искала нещо различно и до сега мислела, че го е намерила в лицето на съпруга си.

За трите сесии, разпределени на интервали през две или три седмици, ми се струваше, че и аз ще се присъединя към шествието на безполезните консултанти, занимавали си с това семейство. Единствената разлика между мен и тях беше, че аз не давах съвети. Бях третирана като човек, който предлагам идееи ( да се сложи Сара в кошарка), които вече са се провалили.

След това, към края на третата сесия, г-н С. избухна. Той неочаквано изпусна нервите си пред мен и ясно каза, че мнението му за мен е лошо. Вътрешно чувствах, че той има право. Как беше станало така, че нямах никаква техника или психоаналитични инструменти, за да се справя с тази ситуация, в която на това малко дете щеше да му се позволява всичко и (ако се съди по нещастното му поведението) в крайна сметка то щеше да бъде и жертвата на последиците? Г-жа С. изглеждаше изненадана и малко напрегната от мощния гневен изблик на съпруга си, но откри, че всъщност тя е съгласна с него. За мое учудване, те се върнаха три седмици по-късно за следващата планирана сесия и докладваха за сериозен напредък. Сара стоеше в стаята си, оставаше в леглото си през нощта, а кърменето беше намаляло значително. В тази, както и в заключителната сесия, видях да се появява едно малко момиченце, което започва да проявява жив интерес към играчките, които бях приготвила за него, а още по-впечатляващо бе това, че тя беше започнала да говори.





[1] Фройд, З., „Детската душа”, издателство Евразия, 1993, стр. 23.

[2] Grier, F., 2004, Oedipus and the couple, Karnac Books.





















неделя, декември 18, 2016

Бележки по "Ранни фази на Едиповия конфликт", Мелани Клайн, 1928

...Многократно съм подчертавала, че Едиповият комплекс се проявява много по-рано, отколкото се предполага по принцип... едиповите тенденции се освобождават вследствие на фрустрациите, които детето преживява, когато го отбиват. Тези тенденции се появяват в края на първата – началото на втората година от живота. Те се засилват значително от аналните забрани, придружаващи възпитанието в хигиена. Анатомичните разлики между половете оказва също толкова определящо влияние върху душевните процеси. Когато момченцето изпита необходимост да замени аналната и оралната позициа с гениталната, то проявява стремеж да прониква, свързан с неговия пенис. Така то променя не само либидната си позиция, но и целта й, като по този начин успява да запази първоначалния си обичан обект. При момиченцето, от друга страна, стремежът към приемане се пренася от оралната към гениталната позиция – то променя либидната си позиция, но запазва целта й, която вече е довела до разочарование от връзката с майката. По този начин в момиченцето се установява стремеж за приемане на пениса, свързан с бащата като обичан обект.
Още в самото си зараждане едиповите желания са свързани с непреодолим ужас от кастрация и чувство за вина.
Анализата на деца и възрастни ни доказа, че предгениталните нагонни импулси са придружени от чувство за вина, макар и в началото да се предполагаше, че чувството за вина се развива по-късно... ... Фенернци приема, че наред с уретралните и анални импулси съществува „вид психологически предшественик на свръхаза”, който нарича „сфинктерен морал”. Според Абрахам страховете се появяват в канибалистичната фаза, докато чувството за вина се заражда в последващите ранни етапи на анално-садистичната фаза.
Моите открития извеждат по-нататък. Те показват, че чувството за вина, свързано с предгениталната фиксация, е пряко следствие от Едиповия конфликт. Този факт дава задоволително обяснение за произхода на подобни чувства, защото знаем, че чувството на вина е пряк резултат от интроекцията... на едиповите любовни обекти – т.е. чувството на вина е продукт от изграждането на свръхаза.
Според анализата на малки деца Свръхазът е оформен от идентификации, свързан с различни периоди и пластове на душевния живот. Те са учудващо противоречиви в своята същност – извънредна добронамереност и прекомерна суровост, съществуващи непосредствено една до друга....Не е ясно по каква причина, да речем, четиригодишно дете създава в ума си нереален фантастичен образ на родители, които поглъщат, режат и хапят, но е пределно  ясно защо при едногодишно дете страховете, причинени от наченките на Едиповия конфликт, приемат формата на панически ужас от евентуално поглъщане и унищожение. Самото дете изпитва желание да унищожи либидния обект, като го хапе, поглъща, реже, което на свой ред води до страх, тъй като събуждането на едиповите тенденции е последвано от интроекция на обекта, от който вече се очаква наказание. Детето се страхува от наказание, съответстващо на злодеянието – свръхазът се превръща в нещо, което хапе, поглъща и реже...
Връзката между изграждането на свръхаза и предгениталните фази на развитие е изключително важна... От една страна чувството на вина се прикача към оралната и анално-съдистична фаза, докато от друга страна, свръхазът започва да се проявява, докатовъпросните фази все още са доминиращи, което обяснява садистичната му суровост.
...Крехкото его може да се защитава от един толкова заплашителен свръхаза единствено чрез много силно изтласкване. Тъй като едиповите тенденции се изразяват предимно под формата на анални и орални импулси, въпросът за това коя от фиксациите ще има превес в Едиповото развитие зависи преди всичко от степента на изтласкване, която се постига на този ранен етап. Другата основна причина, поради която пряката връзка между предгениталната фаза на развитие и чувството на вина играе толкова важна роля, е фактът, че оралните и аналните забрани, прототипите на всички по-късни фрустрации в живота, символизират наказание и предизвикват страх...
... егото е много слабо развито, когато настъпва зараждането на едиповите тенденции и неизбежното сексуално любопитство... Все още недоразвито в интелектуално отношение, то е изложено на непрестанен поток от проблеми и въпроси. Най-горчивото разочарование, което откриваме в несъзнаваното, се корени в този импулс за търсене на отговори, останал неудовлетворен, тъй като е полусъзнаван. Дори да беше съзнаван, той не би могъл да бъде изразен с думи. Детето се чувства още по-огорчено, защото не може да разбира думи и реч. Ясно е, че първите му въпроси се зараждап далеч по-рано от първите му опити за разбиране на реч.
Когато бъдат анализирани, и двете разочарования пораждат неимоверно силна амраза. ... те са причината за многобройни задръжки на импулса за познание: например неспособността да се заучават чужди езици и омразата към тези, които ги говорят. В тях се съдържа причината и за някои съвсем преки нарушения на речта и говора....
Ранното усещане за незнание ... ... се свързва с чувствата за неспособност или импотентност, които много скоро се пораждат от Едиповата ситуация. ... И при двата пола кастрационният комплекс се подсилва от чувството за неосведоменост.
Ранната връзка между импулса за познание и садизма играе важна роля за цялостното душевно развитие. Този нагон, разбуден от пробиващите си път едипови тенденции, се насочва първоначално към тялото на майката, което се възприема като арената на всичи сексуални процеси. Детето все още е водено от анално-садистичната позиция на либидото, която го подтиква към стремеж за присвояване на съдържанието на майчиното тяло. Нагонът за познание и желанието за притежание на съвсем ранен етап се отнасят взаимосвързани и отнасящи се пряко към чувството на вина, породено от неизежния едипов конфликт. Тази... връзка ни отвежда във фаза на развитие, осъществяваща се и при двата пола... Тя се състои в много ранна идентификация с майката.
... ще изследвам връзката й с предишната фаза, характерна и за двата пола.
В ранния анално-садистичен етап детето преживява втората си жестока травма, която подсилва стремежа му към откъсване от майката.Майката ограничава оралните си желания и при това се опитва да се намесва в аналните му удоволствия. Изглежда през този период аналните забрани се сливат със садистичните тенденции. Детето изпитва желание да притежава фекалиите на майката, до които може да достигне, като разреже тялото й и проникне в него, унищожи го и го погълне. Подвластно на влиянието на  гениталните си импулси, момчето започва да се отнася към майка си като към любовен обект. Но садистичните импулси действат енергично и омразата, породена от ранните фрустрации, се противопоставя ожесточено на обектната любов на генитално равнище. Още по-голяма пречка за любовта му е ужасът от кастрация от страна на бащата, породен от едиповите импулси. Преодоляването на този страх определя до каква степен детето се е приближило до гениталната позиция. Силата на орално и анално-садистичните фиксации се оказват важен фактор. Тя определя степента на омраза, която момичето изпитва към майка си, която на свой ред му пречи повече или по-малко да поддържа пложителна връзка с нея. Садистичните фиксации играят решаваща роля за формирането на свръхаза... Колкото по-жесток е свръхаза, толкова по-ужасяващ изглежда бащата в ролята на кастратор и още по-болезнено е бягството на детето от гениталните импулси към садистичната фаза, която на този ранен етап определя характера на едиповите тенденции...
И така, достигаме до етапа на развитие, за който съм говорила преди като за „женската фаза”. Базата му е анално-садистичното ниво, на което се придава ново значение, защото фекалиите се приравняват с очакваното дете и желанието да се отнема от майката се простира и върху въпросното дете, не само върху фекалиите. Можем да разграничим две взаимнопреплитащи се цели. Едната е насочена към желанието за деца, дакато другата е мотивирана от ревността към бъдещи братя и сестри, чиято поява вече се очаква, и желанието е те да бъдат унищожени още в утробата на майката. Третият обект на орално-садистичните тенденции на момчето, насочени към утробата на майката, е пенисът на бащата.
Както при кастрационния комплекс на момичетата, така и при „женския комплекс” на момчетата в основата стои неосъщественото желание за специален орган. Тенденциите за кражба и унищожение са свързани с органите за зачеване, бременност и раждане, които според момчето се намират в майката... и се възприемат като органи на отзивчивостта и щедростта още от времето, когато либидната позиция е все още изцяло орална.
Момчето се страхува от наказание заради разрушаване тялото на майката... Момчето се страхува, че тялото му ще бъде осакатено, рзчленено и освен всичко друго, кастрирано.... В ранния период на развитие майката, която отнася фекалиите на детето, символизира майка, която е готова да разчлени и кастрира детето си. Тя прокарва пътя към кастрационния комплекс не само чрез аналните забрани – по отношение на психическата реалност тя вече се явява кастратор.
Този ужас от майката е завладяващ, защото е свързан и със силен страх от кастрация от страна на бащата. Разрушителните тенденции, чийто обект е утробата, са насочени с цялата си орална и анално-садистична настървеност и срещу пениса на бащата, за който се предполага, че също се намира там. Именно върху пениса се гради ужасът от кастрацияот страна на бащата на този етап от развитието. Женската фаза се характеризира със страх, пряко свързан с утробата на майката и пениса на бащата, като този страх подчинява момчето на господството на Свръхаза, който поглъща, разчленява и кастрира и е образуван от образите на майката и бащата едновременно.
...Колкото по-силни са содистичните фиксации, толкова по-пълно идентификацията на момчето с майка му съответства на отношението на съперничество спрямо жените, при което се наблюдава неразривно смесване на завист и омраза – въз основа на неудовлетворено желание да има дете, момченцето се чувства непълноценно и маловажно в сравнение с майката.
... защо женският комплекс при мъжете е толкова по-неясен и неразгадаем от кастрационния комплекс при жените...
Преплитането на желанието да има дете с импулса за познание позволява на момчето да реализира изместване в посока на интелектуалното развитие. Чувството му за малоценност се притъпява и свръхкомпенсира от усещането за превъзходство, което извлича от притежаването на пенис – нещо, което дори момиетата му признават....
Тенденцията за прекалена проява на агресия, която се наблюдава изключително често при момчетата, произтича от комплекса спрямо женското. Тя е придружена от пренебрежително отношение... Отчасти съвпада с бунта (породен от страха от кастрация) на момчето срещу женската роля и се корени в смразяващия страх от майката, която то се опитва да ограби – да й отнеме пениса на бащата, децата й и женските полови органи. Тази прекалена агресия се свързва с удоволствието от атаката, което води началото си от пряката генитална ѝеѝдипова ситуация, но представлява далеч по-асоциална част в развитието на характера. Ето защо съперничеството на мъжа с жените има далеч по-асоциална природа, отколкото съперничеството му с други мъже, тъй като последното се задейства с и по време на гениталната фаза. Ако... идентификацията с майката се основаванапо-стабилно установена генитална позиция, връзките с жените ще имат положителен характер и желанието да има дете, съпътствано от компонента на женското начало, които играят значима роля в работата на мъжа, ще намерят по-благоприятни възможности за реализация.
И при двата пола едни от основните причини за неспособността за работа са страхът и чувството за вина, свързани с фазата на женското... ...В развитиетона момчето женската фаза е последвана от продължителна борба между предгениталните и гениталните позиции на либидото. Тази борба в най-върховния си момент, между третата и петата година, се разпознава като Едипов конфликт. Страхът, породен от женската фаза, връща момчето към идентификация с бащата. Но този стимул сам по себе си на предлага твърда основа за гениталните позиции, тъй като води до потискане и свръхкомпенсация на анално-садистичните нагони, а не до тяхното преодоляване. ... достигането до пълна потентност... зависят частично от благоприятното развитие в женската фаза.
Сега ще се насоча към развитието на момичетата. В резултат на отбиването момиченцето се е отвърнало от майката, към което е било подтикнато от наложените му анални забрани. Гениталната фаза започва да оказва своето влияние върху психичното му развитие.
Напълно съм съгласна с твърдението на Хелене Дойч, според които гениталното развитие на жената достига завършека си с успешното заместване на оралното либидо с гениталното. ... оралната, поемаща насоченост на гениталното оказва решаващо влияние за обръщането на момичето към бащата.
Освен способността на гениталните органи да поемат – качество, което се задейства от желанието за нови източници на удоволствие, допълнителен способстващ фактор за ориентиране на момиченцето към бащата в периода на ранно задвижване на едиповите импулси, се явява завистта и омразата към майката, която притежава пениса на бащата. Бащините ласки се възприеат на този етап като прелъстяване и се преживяват като „привличане към противоположния пол”.
При момичетата идентификацията с майката е пряк резултат от едиповите импулси – цялата вътрешна борба на момчето, предизвикана от страховете му от кастрация, липсва при момичетата. И при момчетата и при момичетата обаче тази идентификация съвпада с анално-садистичните тенденции за ограбване и унищожение на майката. Ако идентификацията с майката настъпи във фаза, в която преобладават орално и анално-садистичните тенденции, ужасът от примитивен майчински свръхаз ще доведе до изтласкване и фиксация на тази фаза и ще наруши по-нататъшното генитално развитие. Страхът от майката също принуждава момичето да престане да се идентифицира с нея и да се насочи към бащата.
Импулсът за познание на момичето се възбужда от Едиповия комплекс. В резултат то открива, че му липсва пенис. То усеща тази липса като допълнителна причина да мрази майка си, като паралелно с това чувството му за вина го кара да възприема това като наказание.... Според Фройд липсата напенис предизвиква пренасочването към бащата. Моите наблюдения показват обаче, че разкриването на тази липса служи само като подсилващо средство в тази насока, то настъпва на много раен етап от развитието на Едиповия конфликт, а завистта към пениса следва желанието за дете, с което тази завист бива заместена на един по-късен етап. В моето виждане лишаването от гърдата е най-фундаменталната причина за пренасочването към бащата.
Идентификацията с бащата е далеч по-малко наситена със страхове, отколкото тази с майката. Чувството за вина към майката предразполага към свръхкомпенсация чрез нововъзродило се чувство на лбов към нея. На това чувство на обич се противопоставя кастрационния комплекс и омразата към майката, породила се в по-ранни фази и правят немислимо мъжкото отношение. Омразата и съперничеството с майката водят още веднъж до отказ от идентификация с бащатаи възприемането му като обект, който трябва да бъде обичан и да обича.
Отношението на момичето към майката определя връзката му с бащата като едновременно положителна и отрицателна. Преживяната фрустрация по отношение на бащата се корени в разочарованието вече преживяно по отношение на майката. Омразата и завистта към майката осигуряват допълнителни мотиви за симното желание да се притежава бащата. Ако садистичните фиксации останат преобладаващи, тази омраза и свръхкомпенсацията й оставят видим ефект върху връзката на жената с мъжете. От друга страна, при една положителна връзка с майката, основана на гениталните позиции, жената е не само по-освободена от чувство на вина към децата си, но и далеч по-мотивирана да обича съпруга си, тъй като за нея той представлява едновременно майката, която осигурява всичко желано и обичаното дете...
Възхищението от бащата, което изпитва момичето, действително е разколебано от Едиповата фрустрация, но ако не бъде преобразено в омраза, съставлява една от най-типичните характеристики на връзката на жената с мъжете. На един по-късен етап, когато се постигне пълно задоволяване на любовните импулси, към възхищението се прибавя благодарност, произтичаща от дълго насъбраните лишения. Тази благодарност се изразява в по-голямата женска способност за пълно и продължително отдаване на обекта на обичта, най-вече на „първата любов”.
Развитието на момиченцето може да бъде значително накърнено по следния начин: докато момчето наистина притежава пенис, с който може да влезе в реално съревнование с бащата, момичето изпитва само незадоволено желание за майчинство..., за което има неясна... представа.
Но не само тази несигурност помрачава надеждите му за бъдещо майчинство. Тя отслабва поради страха и чувството за вина, които могат сериозно и трайно да увредят способността на жената да бъде майка. Поради разрушителните тенденции, насочени някога към тялото на майката (или някои от неговите органи) и срещу децата в утробата й, момичето очаква възмездие под формата на унищожаване на собствената му способност за майчинство или на органите, свързани с тази функция, както и на бъдещите си деца...
Твърде е вероятно този дълбок страх от разрушаване ан вътрешните органи да бъде психическата причина за по-голямата податливост на жените в сравнение с мъжете към конверсивна хистерия и органични заболявания.
Именно тези страхове и чувството за вина са главната причина за изтласкване на гордостта и радостта от женската роля... Това изтласкване води до обезценяване на способността за майчинство, която първоначално е високо ценена...
Силно развитото чувство на страх относно превръщането й в жена е аналогично на момчешкия ужас от кастрация. Тези страхове безспорно допринасят за преустановяването на Едиповите й импулси. Пътят на развитие на страха от кастрация при момчето, свързан с притежаването на пенис, е търде различен. В сравнение със страховете на момичето по отношение на вътрешните органи, с които то е бегло запознато, страхът, който изпитва момчето е далеч по-остър. Освен това изключително важно се оказва, че страховете на момчето се определят от бащинския Свръхаз, а на момичето от майчинския.
Според Фройд свръхазът на момичето се развива по начин, различен от този на момчето. Непрекъснато се откриват нови потвърждения на факта, че ревността играе далеч по-голяма роля в живота на жените, отколкото на въжете, тъй като черпи сили от грешно насочена завист към мъжа, заради пениса му. От друга страна, жените имат изключителна способност, която се основава не само на процесите на свръхкомпенсация, да пренебрегват собствените си желания и да се отдават самопожертвователно на реализирането на етични и социални цели.... За да можем да разберем как чувствата, проявявани от жените, се простират от дребнавата ревност до обичливата топлота, граничеща със самозабрава, трябва да вземем предвид особените условия на формиране на женския Свръхаз. Още от времето на ранната си идентификация с майката, за която е характерно преобладаването на анално-садистични импулси, момиченцето се изпълва с ревност и омраза и в него, по подобие на майчиния образ, се формира един жесток свръхаз. Свръхазът, оформен по същото време, но въз основа на идентификация с бащата, може също така да бъде заплашителен и да предизвиква страхове, но никога не достига дълбочините, типични за свръхаза, оформен на базата на идентификация с майката.
Колкото повече се стабилизира идентификацията с майката по време на гениталната фаза, толкова по-силно се развива всеотдайната топлота, имитираща идеала на раздаващата се майка. Поожителното отношение зависи от степента, в която майчиният идеал носи белезите на предгениталната или на гениталната фаза.  Когато обаче става въпрос за прехвърляне на емоционалните състояния в социални и друг вид дейности, изглежда се задейства идеализираният образ набащата като база за Свръхаза. Дълбокото възхищение на момичето към гениталната активност на бащата води до образуването на бащински Свръхаз, което започва преди оформянето на същинските цели на момичето, които то никога не може напълно да осъществи. Ако благодарение на определени фактори в развитието му инициативата за постигането на тези цели е достатъчно силна и поради невъзможността за тяхното реализиране то удвоява усилията си и ги комбинира със способността за самопожертвование, извлечена от майчинския Свръхаз, жената се превръща в определени случаи в изключително способна личност с интуитивни дарби или таланти в определени насоки.
Момчето също извлича от женската фаза майчински свръхаз, което го кара, подобно на момичето, да осъществява както жестоки и примитивни, така и положително идентификации. Но то бързо преминава през тази фаза..., за да се обърне отново към идентификацията с бащата... То също си създава идеализиран образ, по чийто модел претворява себе си, но тъй като момчето е „сътворено по подобие” на идеала си, то той се оказва не толкова непостижим. Тези условия допринасят за по-задълбочената творческа работа, към която мъжете проявяват обективен подход.
Ужасът от нараняване на женствеността упражнява симно влияние върху развитието на кастрационния комплекс на момичето, което го принуждава да надценява липсващия му пенис...
В тази връзка трябва да спомена важността на ранни преживявания в детството за по-нататъшното сексуално развитие. В статията си... през 1924 година, отбелязах , че наблюдаването на сношение на по-късен етап от развитието има травмиращ характер, докато ако се случи в съвсем ранна възраст, то се фиксира и се превръща в част от сексуалното развитие. Трябва да отбележим, че фиксация от такъв тип е определяща не само за въпросната фаза на развитие, но влияе силно и на изгаждащия се Свръхаз и може да наруши по-нататъшното му развитие. Колкото по-цялостно изграден и оформен на гениталния етап се окаже Свръхазът, толкова по-слабо проявени са садистичните идентификации в структурата му и толкова по-сигурно е, че ще се оформи етична личност с богати възможности за душевно здраве.

Има още едно типично и изключително влиятелно преживяване в ранното детство.... Имам предвид сексуалните взаимоотношения между малките деца, между братчета и сестричате или другарчета по игра, които представляват много разнообразни дейности: гледане, докосване, съвместно екскретиране, фелацио, кунилингус и често преки опити за сношение. Те са дълбоко изтласкани и са инвестирани в силно развито чувство за вина. Тези чувства се дължат предимно на факта, че обичаният обект, избран од натиска на емоциите, свързани с Едиповия конфликт, се възприема като заместител на бащата или на майката, или и на двамата. Тези привидно незначителни взаимоотношения, през които всяко дете преминава, водено от Едиповото развитие, имат характера на осъществена Едипова връзка и оказват решаващо влияние за оформянето на Едиповия комплекс, за откъсването на субекта от този комплекс и по-късните му сексуални връзки. Освен това, преживявания от тои род се превръщат във важни фиксации от развитието на свръхаза. Вследствие на необходимостта от наказание и принудата за повторение, тези преживявания карат детето да се подлага на сексуални травми. По този въпрос най-добре да се разгледат опстановките на Абрахам, който доказва, че преживяването на сексуални травми е естествена част от сексуалното развитие на детето...

сряда, август 29, 2007

Ендопсихичната структура разглеждана от позицията на обектните отношения (1944)

Автор: R.D.D. Fairbairn

Психологията на обектните отношения като основание за интернализация на обектите

В предишна статия (1941) аз се опитах да формулирам нова версия на теорията за либидото и да очертая общите характеристики, които изглежда би приела една системна психопатология, основана върху това преформулиране. Основното схващане, което развих тогава и към което все още се придължам е, че либидото в основата си се стреми към обекта (а не към удоволствие, така както в класическата теория) и че трябва да търсим изначалния произход на всички психопатологични състояния в разстройствата на обектните отношения на развиващото се его. Това схващане е не само в по-близко съзвучие с психологичните факти и клиничните данни, отколкото оригиналната теория за либидото на Фройд, но и представлява логически резултат от настоящия етап на психоаналитичната мисъл и необходима стъпка за по-нататъчното развитие на психоаналитичната теория. В частност, то представлява неизбежно следствие от схващането за интернализираните обекти, което бе толкова плодотворно развито от Мелани Клайн, но чийто научен произход може да се проследи до теорията на Фройд за суперего-то (ендопсихична структура, която той схваща, разбира се, като произхождаща от интернализацията на обектите).

Съвсем встрани от съображенията, изложени в предходното ми есе или най-различни други съображения, които биха могли да бъдат изтъкнати, може да се заяви, че психологичната интроекция на обекти и в частност поддържането на интроектирани обекти във вътрешната реалност са процеси, които по силата на самата си природа предполагат, че либидото в същината си се стреми към обекти; защото единствено присъствието на орални нагони само по себе си е доста недостатъчно, за да обясни подобна силна преданост към обектите, каквато предполагат тези явления. Подобно заключение изглежда би произтекло и от простата възможност Едиповата ситуация да се увековечава в несъзнаваното; тъй като трайната преданост към един обект съставлява самата същност на тази ситуация. Независимо от това идеята за интернализираните обекти се развива без каквато и да е значима промяна на теорията за либидото, с която има не малко основания да се мисли, че тя е несъвместима. Самият Фройд никога не е бил достатъчно подготвен за каквото и да е систематично преформулиране на неговата оригинална теория за либидото, дори и след въвеждането на неговата теория за суперегото. В същото време в творбите му има безброй пасажи, в които изглежда се взима за даденост това, че либидото е по специфичен начин насочено към обект. И наистина, възможно е да се открият пасажи, в които тази подразбираща се гледна точка става заявена – както например, когато той заявява доста просто (1929): “Любовта търси обекти.”[1] Това изявление се случва в един параграф, в който, като прави препратка към първоначалната си нагонна теория, той пише следното: “Следователно, на първо място възниква разликата между нагоните на егото и обектните нагони. За енергията на последните и изключително за тях аз въведох понятието либидо; тогава се формира антитеза между нагоните на егото и либидните нагони, които са насочени към обектите.” Както Фройд продължава да изтъква, разграничаването на тези две групи нагони е изоставено, след като той “въвежда идеята за нарцисизма, т.е. идеята, че либидото катектира самото его.”; но в светлината на цитирания пасаж, не би изглеждало като много революционна стъпка да се заяви, че либидото е на първо място насочено към обект, особено ако, както предложих в предходна статия, възприемем нарцисизма като състояние, при което егото се идентифицира с обектите[2].

Независимо от това, все по-увеличаващото се внимание на психоаналитичните изследвания над обектните отношения оставиха непроменена оригиналната теория, че либидото се стреми към удоволствие, а с нея и свързаните схващания, че “хода на психичните процеси се регулират автоматично от “принципа на удоволствието”” (Freud, 1920)[3]. Устойчивостта на този възглед предизвика разнообразни проблеми, които в противен случай биха намерили много по-лесно решение. Сред тях най-известен е проблемът, за който Фройд се опитва да намери решение в “Отвъд принципа на удоволствието” (1920), а именно как се случва така, че невротиците се вкопчват към болезнените преживявания така упорито. Тъкмо затруднението да се обясни това явление от гледна точка на принципа на удоволствието води Фройд да се позове на идеята за “repetition compulsion”. Ако в края на краищата либидото се разглежда като на първо място насочено към обекта, не е необходимо да се прибягва до тази хитрина; и в статия, която написах наскоро (1943), се опитвам да покажа как склонността да се вкопчваме в болезнени преживявания може да се обясни от гледна точка на отношенията с “лоши” обекти. В същата статия аз се опитах да покажа също и това как могат да се избегнат затрудненията, произтичащи от първичния “нагон към смъртта” (за разлика от схващането за първична склонност към агресия), ако се вземат предвид всички последици на либидните отношения с лоши обекти.

Нагонната теория и нейните ограничения

В действителност, възгледът на “обектните отношения”, който сега съм приел, е произтекъл от един опит, който ми бе наложен от обстоятелствата, да получа по-добро разбиране на проблемите, представени от пациентите, които разкриват определени шизоидни тенденции, един клас индивиди, за които обектните отношения представляват специално затруднение; и тук, между другото, се осмелявам да изразя мнението, че психоаналитините изследвания в последните си фази, страдат от твърде голяма ангажираност с проблемите на меланхоличната депресия. Преди да достигна до гореспоменатия възглед, вече бях впечатлен от ограниченията на “нагонната психология” като цяло и по-специално на обяснителната стойност на всички теории за нагоните, в които нагоните се третират като съществуващи сами за себе си. Ограниченията на нагонната психология са осезаеми в един много практичен смисъл в полето на терапията; защото докато да разкриеш на един пациент природата на неговите “нагони” чрез усърдна анализа е едно, а да го улесниш да разбере какво да прави с тези “нагони” е съвсем друго. Това какво индивида ще направи със своите “нагони” определено е проблем на обектни отношения. В еднаква степен то е и проблем на неговата собствена личност; но (встрани от конституционалните фактори) проблемите на личността сами по себе си са обвързани с отношенията на егото към интернализираните му обекти – или, както аз предпочитам да казвам по причини, които ще излязат наяве след малко, с отношенията на различни части от егото към интернализираните обекти и една към друга като обекти. С една дума, “нагоните” не могат да се разглеждат отделно от ендопсихичните структури, на които те придават енергия и от обектните отношения, които установяват помежду си тези структури чрез тяхна помощ; и в равна степен, “нагоните” не могат да бъдат разглеждани като нещо повече от форми на енергия, които съставляват динамиката на тези ендопсихични структури.

От практическа психотерапевтична гледна точка, анализът на “нагоните”, разглеждани отделно от структурите, се оказва извънредно стерилна процедура особено в случаите на пациенти с отчетливо шизоидни тенденции. Посредством интерпретации, издържани в по-голяма или в по-малка степен в светлината на “нагоните”, понякога в такива случаи е доста лесно да се отключи поток от асоциации (напр. под формата на орално-садистични фантазии), които изглеждат удивително впечатляващи като изява на несъзнаваното, но които могат да бъдат поддържани безкрайно без каквото и да е истинско придвижване по посока на интеграция и без каквото и да е значимо терапевтично развитие. Обяснението на това явление изглегда е, че егото (или както аз бих предпочел да кажа, централното его) не участва в описаните фантазии, освен като записваща инстанция. Когато такава ситуация възникне, централното его, така да се каже, се отпуска назад на първата ложа и описва драмите, които се разиграват на сцената на вътрешната реалност, без каквото и да е ефективно участие в тях. В същото време то извлича значителна нарцистична наслада от това, че става хроникьор на забележителни събития и, идентифицирайки се с аналитика като наблюдател, в същото време утвърждава превъзходството си над аналитика който е само обикновен наблюдател, на основание на факта, че то не просто наблюдава, но също така и доставя материала за наблюдение. Тази процедура наистина е шедьовър на защитните техники – процедура, към която шизоидните пациенти прибягват с изключителна готовност в най-добрия случай, но която за тях представлява почти неустоимо изкушение, когато интерпретациите на аналитика са издържани изключително в светлината на “нагоните”. Подобна техника предоставя най-доброто средство за улесняване на пациента да избегне централния терапевтичен проблем, а именно, как да освободи тези динамични напрежения, познати като “нагони” в контекста на реалността.

Моята теза относно неадекватността на нагонната психология може да бъде илюстрирана чрез препратка към един от случаите, в светлината на които бяха разработени сегашните ми възгледи. Пациентката беше неомъжена жена с шизоидни характеристики, които бяха независимо изявени, защото в клиничната картина преобладаваха добре изразени фобийни и хистерични симптоми, както и генерализирана тревожност.

Тя беше потисната съразмерно с високата степен на необлекченото либидинално напрежение. Когато това напрежение нарастваше в хода на сесията, не беше необичайно за нея да се оплаква, че й се гади. Това чувство на гадене без съмнение беше феномен на преноса, който се основаваше на отношение към нейната майка и майчината гърда, опосредствано от бащата и бащиния пенис, всички като интернализирани обекти; и това с готовност се поддаваше на интерпретация от гледна точка на оралните нагони доколкото асоциациите й се характеризираха със значително количество орален материал. Независимо от това основното значение на нейното гадене изглежда почиваше не толкова в оралната природа на реакцията, колкото във влиянието, което тази реакция упражняваше върху нейните обектни отношения (1) чрез либидна фиксация върху майчината гърда, и (2) чрез отношение на отхвърляне на обекта на нейните либидинозни потребности. Разбира се, беше вярно, че оралната природа на нейната реакция беше свързана с тежко изтласкване на гениталната й сексуалност; и тя навярно беше права, когато на няколко пъти изказваше мнението, че навярно би била фригидна при сношение, въпреки че верността на това твърдение никога те бе подлагана на проверка. В същото време, затруднението й да постигне генитално отношение изглежда най-добре можеше да бъде разбрано не в светлината на каквато и да е фиксация в оралната фаза, а по-скоро от гледна точка на отхвърляне на бащиния хенис, основано отчасти на идентификация на този обект с лошата гърда, отчасти на предпочитаната фиксация към гърдата и отчасти на емоционалната “лошотия” на бащата като цялостен обект. Везните бяха наклонени в още по-голяма степен против гениталното отношение и от факта, че оралното отношение включва по-малка степен на посветеност на обекта, докато в същото време удостоява с повече владт над него. За същата пациентка не беше необичайно по време на сесията да каже: “Искам да отида до тоалетната.” На първо място това заявление имаше доста буквално значение; но по-късно в анализата то започна във все по-голяма степен да означава, че тя чувстваше желанието да даде израз на либидинозни чувства, мобилизирани от ситуацията на пренос. Тук отново основният смисъл на явлението не почиваше върху природата на “нагона”, разглеждана в светлината на фазите (този път уринарна и анална). По-скоро смисълът почиваше в качеството на обектните отношения. “Отиването до тоалетната”, подобно на “гади ми се” несъмнено означаваше отхвърляне на либидинозния обект, разглеждан като съдържание. Независимо от това, в сравнение с “гади ми се”, то обозначаваше по-малка степен на отхвърляне; защото въпреки че и в двата случая ставаше дума за катарзисно освобождаване на либидинозно напрежение, освобождаването на напрежение, представено от “отиването до тоалетната”, бидейки освобождаване на асимилирано съдържание, означаваше по-голямо желание да изрази либидинозни чувства пред един външен обект, независимо от недостига на пряко освобождаване на чувства към един обект, което характеризира гениталното отношение.

Разбира се, научната валидност на една психологическа теория не може да се оценява единствено от гредна точка на психотерапевтичния успех или провал; тъй като научната значимост на терапевтичните резултати може да се прецени, когато се знае точно как са получени тези резултати. Не може да се счита, че нагонната психология представлява изключение на това общо правило; но е важно, че когато става дума за психоанализа, сега най-общо се признава, че терапевтичните резултати са тясно свързани с феномена на преноса, т.е. с установяването от страна на пациента на обектно отношение от специален вид с аналитика. От друга страна, приет похват на психоаналитичната техника е, че аналитикът трябва да бъде необичайно себе-заличаващ се. Както знаем, за приемането на такова отношение от негова страна съществуват достатъчно добри причини; но това неизбежно има ефекта на превръщането на обектните отношения между пациента и аналитика в едностранни, от гледна точка на пациента и така допринася за съпротивите. Известна едностранност на аналитичното отношение между пациент и аналитик е, разбира се, присъща на аналитичната ситуация; но изглежда, че когато себе-заличаващата нагласа на аналитика се съчетае с стил на интерпретиране, основан на нагонната психология, върху способността на пациента да установява задоволителни обектни отношения (способност, която трябва да се счита компрометирана поради самия факт, че пациентът изобщо е пациент), се упражнява значителен натиск. В същото време пациентът се подлага на значително изкушение да възприеме, сред другите защити, и тази, която вече споменахме, техниката на описване на пиеси, изиграни на сцената на ватрешната реалност, без каквото и да е значимо участие на централното его нито в тези пиеси, нито в обектните отношения с аналитика. Един от моите пациенти, който в миналото беше майстор в тази техника, един ден, след като ми предостави задълбочено интелектуално описание на състоянието на нагонно напрежение, в което се чувстваше поставен, ми каза: “Е, какво смяташ да правиш с това?” Под формата на отговор, аз му обясних, че истинският въпрос беше какво смята да прави с това самият той. Този отговор, както се и предвиждаше, се оказа доста объркващ за него. Той се оказа обърщващ, защото го постави рязко, лице в лице с истинския проблем на анализата и на неговия живот. Това по какъв начин един индивид ще се освободи от нагонното си напрежение е, както вече заявих, определено проблем на обектните отношения, но и в равна степен проблем на личността, тъй като обектното отношение включва субект също така, както и обект. Така теорията на обектните отношения неизбежно ни води до позицията, че ако “нагоните” не могат да бъдат разглеждани вън от обектите, външни или вътрешни, то еднакво невъзможно е и да ги разглеждаме независимо от его-структурите. И наистина е дори и в по-голяма степен невъзможно да се разглеждат “нагоните” вън от его-структурите, тъй като единствено его-структурите са тези, които търсят взаимоотношенията с обектите. Така стигаме обратно до заключението, че “нагоните” не са нищо друго, освен динамичния аспект на ендопсихичните структури и не може да се каже, че те съществуват в отсъствието на подобни структури, колкото и незрели да се окажат те. В края на краищата “нагоните” трябва да се разглеждат просто като съставни части на формите на дейност, от които се състои живота на его-структурите.

Психология и изтласкване на структурите

След като бъде достигната позицията, която изложих, очевидно наше задължение е да направим нов преглед на теорията за психичния апарат. А именно, остава под въпрос това в каква степен направеното от Фройд описание на психичната структура от гледна точка на ид, его и супер-его, може да бъде запазено без модификации. В момента, в който се повдигне този въпрос, разбира се на първо място ще възникнат съмнения във връзка със статуса на ид-а; защото, ако е вярно, че никакъв “нагон” не може да се разглежда като съществуващ в отсъствието на его структура, вече няма да е възможно да съхраним каквато и да е психологическа разлика между ида и егото. Разбирането на Фройд за произхода на егото като структура, която се развива на повърхността на психиката за целите на регулирането на нагоните на ида във връзка с реалността, ще отстъпи пред едно разбиране за егото като за източник на нагонно напрежение от самото начало. Това включване на ида към егото, разбира се, няма да повлияе на разбирането на Фройд за функцията, която изпълнява “егото” при регулацията на освобождаването на нагонното напрежение по отношение на условията на външната реалност. Но то трябва да включи и възгледа, че “нагоните” са ориентирани към реалността и в известна степен се определят от “принципа на реалността” от самото начало. Така например, най-ранното орално поведение на детето ще бъде счетено като ориентирано ab initio към гърдата. В съответствие с тази гледна точка, принципът на удоволствието ще спре да бъде считан за основен принцип на поведението и ще започне да се разглежда като вторичен принцип на поведението, който включва обедняване на обектните отношения и встъпва в действие пропорционално и едновременно с провала на действие на принципа на реалността, независимо дали това се дължи на незрялост на его структурата или на провал в развитието й. Тогава въпросите, свързани със степента, в която принципът на реалността е изместил принципа на удоволствието, ще отстъпят място на въпросите за степента, в която един поначало незрял принцип на реалността се е развил по посока на съзряване; и въпросите, които се отнасят до способността на егото да регулира нагоните на ида по отношение на реалността, ще отстъпят място на въпросите за степента, в която его-структурата, в която възниква нагонното напрежение, е била организирана в съответствие с принципа на реалността или независимо от това е прибягнала до принципа на удоволствието като средство за организация.

Ако тогава “нагонът” трябва да се разглежда като неотделимо свързан с его-структура от самото начало, какво се случва с разбирането на Фройд за изтласкването като функция, упражнявана от егото в неговата работа с нагоните, които произтичат от ида? На друго място (1943) вече съм разглеждал последиците, които моята теория за обектните отношения би имала върху понятието за изтласкване. Там аз предлагам възгледа, че изтласкването се упражнява преди всичко не по отношение на нагоните, които са започнали да изглеждат болезнени или “лоши” (както е в окончателния възглед на Фройд) или дори по отношение на болезнените спомени (както е в по-ранните възгледи на Фройд), а по отношение на интернализирани обекти, които започват да се третират като лоши. Все още смятам, че е оправдано да считам подобен възглед за правилен; но в някои други отношения моите възгледи по отношение на изтласкването са претърпели промяна. В частност, започнах да считам изтласкването за нещо, което се упражнява не само по отношение на интернализирани обекти (които в края на краищата трябва да се разглеждат като ендопсихични структури, макар и не его-структури), но също и по отношение на части на “его-то”, които се стремят към отношения с тези вътрешни обекти. Тук на читателя може да му хрумне да изтъкне критиката, че след като изтласкването е функция на “егото”, то подобен възглед означава една аномалия, при която егото изтласква само себе си. Как, може да се попита, е възможно да се мисли за егото като изтласкващо егото? Отговорът на този въпрос е, че докато е немислимо, че егото като цяло може да изтласка само себе си, не е немислимо една част от “егото” с динамичен заряд, да изтласка друга част от “егото” с динамичен заряд. Разбира се, това е доста различно твърдение от това една група нагони да изтласкват друга група нагони – разбиране, което съвсем правилно е отхвърлено от Фройд, когато той се занимава със задачата да формулира своя теория за психичния апарат. За да опише изтласкването, Фройд се озовава принуден да постулира съществуването на структура, способна да предизвика изтласкване, а именно суперегото. Така това е само още една стъпка в същата посока да се постулира съществуването на структури, които са изтласкани. Встрани от каквито и да е теоретични доводи като тези, които вече бяха представени, съществуват много добри клинични основания да се направи подобно допускане. Сред тях известно е затруднението да се постигне “сублимация” на либидинозните “нагони”. Това затруднение не може да се обясни адекватно като нещо, което се дължи на непоправимия и присъщ на самите “нагонит инат, особено след като сме започнали за считаме “нагоните” просто за форми на енергия, които са на разположение на его структурата. Напротив, то може да бъде задоволително обяснено само на основание на допускането, че изтласканите “нагони” са неотделими от една его-структура с определен мотив. Верността на това допускане се потвърждава от феномените на множествената личност, при които връзката на изтласканите “нагони” с една потопена в дълбочината его структура не подлежи на съмнение; но подобна връзка може да се проследи и при по-малко обхватните форми на дисоциация, които са характерни за хистеричната личност. За да опишем изтласкването, изглежда сме тласнати към необходимостта да допуснем известна множественост на его структурите. За всеки запознат с проблемите, които поставя шизоидния пациент, това схващане няма да представлява особена трудност. Но тук, както често се случва, ние сме принудени да си припомним ограниченията, наложени над психоаналитичната теория в някои от нейните по-късни развития от свръхангажираността с явленията на меланхоличната депресия.

Шизоидната позиция

Това, че теорията за психичната структура на Фройд сама по себе си е основана в не малка степен на анализа на феномена на меланхолията, трудно може да убегне от вниманието на който и да е читател на “Аз и то” (1923), творбата, която съдържа класическото изложение на теорията; и в съответствие с този факт, тъкмо в статията, озаглавена “Скърбене и меланхолия” (1917) откриваме последната брънка от веригата от мисли, чиято кулминация е въпросното изложение. В съответствие с това на “депресивната позиция” е отредено централно място във възгледите на Мелани Клайн и нейните сътрудници.Тук трябва да призная, че придаването на такова централно място на депресивната позиция трудно може да се обоснове със собствения ми опит. Разбира се, би било непродуктивно да се отрича значението на депресивната позиция при лица, които страдат от истинска депресия или при хора от депресивния вид. Доколкото се простира моят опит, подобни индивиди не съставляват значителната част от клиентелата на аналитика, въпреки че, разбира се, те се срещат достатъчно често в обичайната психиатрична практика. Доколкото се отнася до обичайния поток пациенти, които страдат от тревожни състояния, психо-невротични симптоми и характерови затруднения, за мен централната позиция при огромното мнозинство от тези, които започват и упорстват в аналитичното лечение, е по-скоро шизоидната, а не депресивната

На този етап чувствам, че е необходимо да направя препратка към разграничението, което вече прокарах (1941) между характерно меланхоличния афект на “депресията” и “чувството за безмисленост”, което аз разглеждам като характерен шизоиден афект. От гледна точка на наблюдателя, по общо признание съществува достатъчно повърхностна прилика между двата афекта, което затруднява разграничението при много случаи, особено при положение, че шизоидният индивид толкова често описва себе си като “депресиран”; и следователно общоизвестният термин “депресиран” често се прилага в клиничната практика към пациенти, които би било правилно да се опишат като страдащи от чувство на празнота. По този начин е лесно да стане объркване в класификацията, като резултатът от това е, че определен брой пациенти с психоневротични симптоми са разглеждани като такива, които принадлежат към депресивния тип, докато типът, към който те в действителност принадлежат е шизоидния. Отделно от този източник на объркване, обичайно е основната шизоидна позиция да убегне от вниманието в случая на "психоневротични"”пациенти, което се дължи на силата на психоневротичните защити и произтичащата от тях степен на изява на психоневротични (напр. хистеричните) симптоми в клиничната картина. Въпреки това, когато разглеждаме случаите, цитирани от Жане като илюстрация на материала, на основата на който той формулира концепцията за хистерията като клинична единица, трудно ще избегнем да направим заключението, че един значителен брой от засегнатите индивиди демонстрират забележителни шизоидни характеристики; и наистина, може да се предположи, че значителна част всъщност биха били диагностицирани като откровени шизофреници, ако биха се появили в съвременна психиатрична клиника. Тук може да се добави, че собствените ми изследвания на пациенти с хистерични симптоми, ме оставят без всякакво съмнение, че дисоциативните феномени на “хистерията” включват разединение на егото, което в основата си е идентично с това, което отговаря на термина “шизоиден” в неговото етимологично значение.

“Завръщане към хистерията”

На този етап изглежда подходящо да си припомним, че най-ранните изследвания в областта на психопатологията на Фройд, се занимават почти изключително с хистеричните (а не с меланхолните) феномени и че именно на основата на тези феномени е изгладена психоаналитичната теория и практика. Несъмнено ще е безсмислено да се спекулира в каква степен развитието на психоаналитичната теория би следвало различен ход, ако хистеричните феномени бяха запазири централното място, коато в началото заемаха в изследванията на Фройд; но би могло най-малкото да се допусне, че значението, което впоследствие се заема от депресивната позиция, би могло да се заеме до голяма степен от шизоидната позиция. Разбира се, когато Фройд се прехвърля от изследване на изтласкваното към изследването на изтласкващата инстанция, проблемите на меланхолията започват да изместват проблемите на хистерията от централната позиция, която последните са заемали до този момент. Това, че се е случило така не е трудно да се проумее в светлината на а) тясната връзка, която изглежда съществува между вината и изтласкването, от една страна и б) изключителното значение на вината при състоянието на меланхолия, от друга страна. По този начин теорията на Фройд за суперегото определено представлява опит да се проследи произхода на вината и подбудите на изтласкването до един общ източник в Едиповата ситуация. Този факт води до сериозна несъвместимост между възгледите на Фройд за произхода на изтласкването и теорията на Ейбрахам за “фазите” в развитието на либидото; защото докато Фройд схваща Едиповата ситуация, към която той се обръща, за да открие основание за изтласкването, като в същината си генитална ситуация, неговото описание за произхода на суперегото, което той разглежда като подбудител на изтласкването, се възприема като орална ситуация, т.е. ситуация, която съответства на един стадий, който според теорията на “фазите” по необходимост трябва да бъде прегенитален. Разбира се, Мелани Клайн започва да разглежда Едиповата ситуация като произхождаща от много по-ранен стадий, отколкото се предполагаше по-рано. Нейното решение на това затруднение трябва съответно да се тълкува като постижение, направено с цената на теорията за “фазите”. Тази теория вече е била обект на подробна критика от моя страна (1941). В същото време аз започнах да търся източника на изтласкването не само отвъд гениталните отношения, но също и отвъд Едиповата ситуация и дори отвъд нивото, на което се установява суперегото. Така аз не само се опитах да демонстрирам другаде (1943), че изтласкването изначално води произхода си като защита срещу “лошите” интернализирани обекти (а не срещу нагоните, независимо дали в гениталната фаза те са инцестни или не), но и че вината води началото си като допълнителна защита срещу ситуации, които включват лоши интернализирани обекти. Според този възглед, вината произхожда от принципа, че детето намира за по-поносимо да счита себе си като условно (т.е. морално) лошо, отколкото да възприема родителите си като безусловно (т.е. либидинозно) лоши. За да опиша процеса, чрез който се постига прехода от второто към първото отношение, аз въвеждам термина “морална защита”; и според моите виждания, суперегото се установява само в случай на съществуваща “морална защита”[4]. Установяването на суперего съответно представлява постигането на ново ниво на структурна организация, под която старият продължава да съществува. Така, според мен, под нивото, на което централното его се оказва конфронтирано със суперегото като вътрешен обект с морално значение, лежи едно ниво, на което части от егото се озовават изправени лице в лице с вътрешни обекти, които са не просто лишени от морално значение, но са и безусловно лоши от либидната гледна точка на централното его, независимо дали в ролята на възбуждащ или на отхвърлящ обект (вътрешни преследвачи от един или друг вид). Докато, по тази причина, може да се счита, че основният феномен на меланхоличната депресия е получил относително удовлетворително обяснение на нивото на суперегото, някои от съпътстващите я феномени не могат да бъдат обяснени толкова лесно. Така например параноидните и хипохондричните тенденции, които се демонстрират толкова често при меланхолиците, представляват ориентация към вътрешни обекти, които не са в никакъв случай “добри”, а са безусловно (т.е. либидно) лоши. Същото може да се каже и за обсесивните черти, които са толкова характерни за индивидите в началните стадии на депресия; защото обсесивните защити не са в основата си морални. Напротив, тази защита е в същината си защита срещу “нещастните”, т.е. срещу ситуациите, които включват отношения с безусловно лоше (вътрешни) обекти. Еднакво трудно е да се намери задоволително обяснение на симптомите на “хистерия” на нивото на суперегото, ако не по някаква друга причина, то защото при “хистерията” задръжките, които произтичат в либидото са в извънредна степен пропорционални на вината, която се открива в наличност. Следователно, след като именно усилието на Фройд да обясни феномените на хистерията, е довело до произхода на психоанализата, може да е полезно да се върнем към разглеждане на този материал, като си даваме кураж, ако куражът изобщо е нужен, с лозунга “Обратно към хистерията”.

Множествените его-структури

Вниманието вече беше насочено към факта, че докато изтласканото се описва от Фройд като нещо, което се състои в основата си от нагони, когато стига до въпроса за изтласкващата инстанция, той намира за необходимо да се опре на понятията за структурите (его и суперего). Сведено до най-простите си твърдения, разбирането на Фройд за изтласкването полага следното: (а) че изтласкващата инстанция е егото; (б) че изтласкването се предизвиква и поддържа от натиска на суперегото (интернализирана родителска фигура) върху егото; (в) че изтласкваното в основата си се състои от либидинозни нагони и (г) че изтласкваното възниква като средство за защита срещу нагоните, които съставляват Едиповата ситуация и третирани от егото като “виновни” от гледна точка на натиска на суперегото. Това, че както изтласкващата инстанция, така и подбудителят на изтласкването се разглеждат като структури, докато изтласкваното се мисли като съставено от нагони, представлява известна аномалия, която изглежда до този момент е убягвала от вниманието ни. Обхватът на тази аномалия може би ще се разбере най-добре в светлината на факта, че самото суперего, което се описва като подбудител на изтласкването, е до голяма степен несъзнавано; коато поражда трудния въпрос дали самото суперего също не е изтласкано. Самият Фройд изобщо не пренебрегва този проблем; и той открито предвижда възможността суперегото в някаква степен да е субект на изтласкване. Разбира се, изтласкването на суперегото би представлявало изтласкване на структура. Следователно, това означава, че Фройд най-общо признава възможността за изтласкване на структури; и в светлената на вече изложените съображения, е разумно да се зададе въпроса дали изтласкваното не е неизменно и в същността си структурно по своята природа. В този случай аномалията, за която споменах, би била избегната.

Това, че природата на изтласкваното в същината е структурна се подразбира от възгледа, който вече изложих (1943), че ефектът на изтласкването е насочен преди всичко към вътрешните обекти, които се възприемат като лоши; и тъй като се предполага, че вътрешните обекти са структури, концепцията за съществуването на такива структури става абсолютно безсмислена. С по-нататъшния ми опит, моят възглед, че изтласкването е първично насочено към лошите вътрешни обекти, се доказа от значителни разработки по посока, която накрая ме доведе до ревизирана концепция за психичната структура. Това, което действително допринесе за основния ми напредък, беше анализът на един сън на една от моите пациентки. Тази пациентка беше омъжена жена, която първоначално дойде при мен за анализа с оплаквания от фригидност. Фригидността й без съмнение се дължеше на хистерична дисоциация (хистерична анестезия, съчетана с хистерична пареза на вагината), но както при всички подобни феномени, това бе проява само на част от основния личностов проблем. Сънят сам по себе си беше доста обикновен, но ме насочи към едно от тези прости явления, които така често в историята на науката въплащават фундаментални истини.

(Манифестният) сън, за който говоря, се състои от кратка сцена, в която сънуващата вижда собствената си фигура, злостно (порочно) атакувана от известна актриса в почтената сграда, която принадлежи на семейството й от поколения. Съпругът й наббблюдава, но изглежда много безпомощен и неспособен да я защити. След атаката актрисата се оттегля и възобновява играта си в пиеса, от която изглежда се е оттеглила за момент, за да може да извърши нападението. Сънуващата открива себе си, взираща се в собствената си фигура, която лежи кървяща на пода, но гледайки внимателно, забелязва, че фигурата й се превръща за момент във фигурата на мъж. След това нейната фигура се сменя периодично с тази на мъжа, докато накрая тя се събужда в състояние на остра тревожност.

За мен не представляваше голяма изненада да разбера от асоциациите на сънуващата, че мъжът в който се превръща нейната фигура, е бил облечен в костюм, много подобен на този, който нейният съпруг си е купил наскоро и, че тъй като е купил този костюм по нейно настояване, е взел “една от неговите блондинки” на пробата. Този факт, свързан с факта, че в съня той е безпомощен наблюдател на нападението, потвърждава естествено възникващото подозрение, че нападението е насочено не толкова към него, колкото към нея. Това подозрение се засилва и потвърждава и от последващи асоциации, които не е необходимо да се представят в подробности. Последващите асоциации потвърждават също и едно друго подозрение – че актрисата, която атакува пациентката, също принадлежи до голяма степен на личността на сънуващата. Всъщност, фигурата на актрисата много добре представя определен аспект от самата нея, тази на потисната и затворена в себе си личност, която разкрива много малко истински чувства към другите, но владее до съвършенство представянето на маски, които се възприемат като действителни и й носят значителна популярност. По този начин либидните чувства, които тя преживява от детството си, се проявяват под формата на тайни фантазии с мазохистичен характер, но същевременно в живота си – във външната реалност – тя играе роли – роли на добра съпруга, добра майка, добра домакиня и добра бизнес дама. Имайки предвид този факт, безпомощността, приписана на съпруга й в съня, придобива допълнително значение: въпреки че тя играе ролята на добра съпруга със значителен успех, нейната истинска личност е доста неподходяща за него и добрата съпруга, която той познава е в по-голявата си част само добра актриса. Това се отнася не само до емоционалните, но и до брачните отношения, тъй като докато остава фригидна по време на сексуалните им контакти, тя създава впечатлението за сексуална възбуда и сексуално удоволствие. Нещо повече, анализата потвърди без каквото и да е съмнение, че фригидността й представлява не само атака спрямо либидинозния компонентн в самата нея, но и враждебно отношение спрямо съпруга й като либидинозен обект. По начина, по който бяха представени нещата в съня беше ясно, че в приетата от нея роля на актриса, се крие известно количество агредия спрямо съпруга й. Също толкова ясно от съня е, че чрез либидинозния си капацитет тя се идентифицира със съпруга си като обект на собствената й агресия. В този смисъл трябва да се спомене, че по времето, когато сънува този сън, съпругът й е трябвало да се завърне в къщи, след участие във военно учение. В навечерието на неговото завръщане и точно преди сънуването на съня, тя получава възпаление на гърлото (soor). Това стечение на обстоятелствата се е проявявало толкова често в миналото, че (…) потвърждава идентификацията със съпруга й като обект на нейната агресия. По начина, по който е представена ситуацията в съня, сънуващата в един от капацитетите си, до този момент доста неопределен, насочва агресията си директно срещу себе си – към друг капацитет – либидеинозен капацитет, докато в същото време насочва своята агресия индиректно спрямо своя съпруг като либидинозен обект. На повърхностно ниво, разбира се, тази ситуация без затруднение би могла да се интерпретира по следния начин – сънуващата, бидейки амбивалентна към своя съпруг, отклонява агресивното отношение от него към себе си, поради вината от тази агресия, в съгласие с меланхолния модел. Така или иначе, по време на сесията, в която бе записан този сън, аз не бях достигнал до тази интерпретация дори на повърхностно равнище.

Описаната преди малко ситуация от съня позволява, разбира се и интерпретация, която е по-дълбока от направената до този момент. Ситуацията беше описана като такава, в която сънуващата, чрез своя капацитет, който до този момент е неясен, насочва своята агресия директно срещу себе си, към либидинозния си капацитет, докато в същото време насочва своята агресия индиректно срещу съпруга си като либидинозен обект. Разбира се, това описание е непълно, тъй като оставя неизяснен капацитета, чрез който тя изразява своята агресия; едва когато се изправим пред изясняването на природата на тези неясен капацитет, по-дълбокото значение на съня излиза на преден план. Според манифестното съдържание на съня, актрисата извършва нападението и ние вече видяхме как фигурата на актрисата представлява аспект от личността на сънуващата – аспект, враждебен към либидинозните отношения. Материал от предишни аналитични сесии позволява да се предположи, че фигурата на актрисата е почти еквивалентен представител и на майката на сънуващата – жена, която никога не е показвала естествени и спонтанни чувства към своите деца, нито спрямо себе си и за която светът на модата е осигурявал сцена, на която, играейки роли, тя е прекарала живота си. Лесно е да видим, че спрямо способностите си на актриса, съняващата е тясно идентифицирана с майка си като репресивна фигура. Въвеждането на нейната майка в играта като вероятна суперего фигура поражда въпроса дали дълбоката интерпретация на съня не трябва да бъде направена от гледна точка на Едиповата ситуация и е естествено да се запитаме дали и баща й не присъства. В реалността нейният баща е убит по време на войната от 1914-1918, като по това време тя е била едва 6 годишна. Анализът показва значителен гняв и недоволство към него като либидинозен обект, който се представя едновременно като възбуждащ и отхвърлящ обект (този гняв и недоволство са фокусирани най-вече върху един ранен спомен за сцена в съблекалнята). Ако потърсим представител на бащата в съня, нашият избор ще бъде ясно ограничен до една фигура – човекът, с когото се сменя фигурата на съгуващата като обект на атака. Ние знаем, че тази фигура представлява съпруга й, но анализът вече ни показа колко тясно чрез преноса нейният съпруг е идентифициран с баща й. Поради тази причина, а също и поради други, които не е необходимо да се детайлизират, можем със сигурност да разглеждаме при по-дълбоката интерпретация мъжа от съня й като представляващ баща й. На това ниво сънят може да бъде интерпретиран като фантазия, в която тя и нейният баща са убити от майка й, поради предизвикваща чувство на вина инцестна връзка. В същото време сънят може да се интерпретира и от гледна точка на психичната структура, а също и като представляващ изтласкване на либидото, поради инцестна привързаност към бащата – изтласкване, предизвикано от суперегото, моделирано от нейната майка. Така или иначе нито една от тези интерпретации не ми изглежда достатъчно задоволителна от гледна точка на материала, въпреки че структурната интерпретация предлага по-плодотворен подход.

В тази връзка смятам за необходимо да направя няколко уточнения за развитието на моите собствени възгледи за фантазията по принцип и сънищата в частност. Преди много години имах възможност да анализирам една необикновена жена, която сънуваше изключително много. Измежду сънищата й имаше голям брой, които затрудняваха всички усилия да бъдат интерпретирани съгласно “теорията за изпълняване на желанията” (“wish fulfilment theory”), които тя съвсем спонтанно описваше като сънища, които представят “състоянието на нещата”, внушавайка чрез това описание, че представляват действително съществуващи ендопсихични ситуации. Без съмнение това ми направи впечатление. Така или иначе доста по-късно, когато структурната теория на Фройд стана известна, след като Мелани Клайн разви концепцията си за психичната реалност и вътрешните обекти и след като самият аз бях впечатлен от честотата на шизоидните феномени, аз формулирах възгледа, че всички фигури, които се появяват в един сън представляват или части от личността на сънуващия (в смисъла на его, суперего и ид) или други идентификации с части от егото. Този възглед по-нататък бе доразвит в смисъл, че основната функция на сънищата не е изпълнението на желания, а че те представляват драматизации или “кадри” (в кинематографичен смисъл) на ситуации, съществуващи във вътрешната реалност. Тезата, че сънищата представляват най-вече кадри (снимки) на ситуации във вътрешната реалност е в съгласие с основната идея на тази статия, но взимайки предвид начина, по който фигурите са представени в сънищата, аз променям тезата си в смисъл, че тези фигури представляват или части от егото или вътрешни обекти. Според сегашния ми възглед, ситуациите, които се разкриват в сънищата, представляват действително съществуващи отношения между ендопсихичните структури; същото се отнася до ситуациите, разкривани и в дневните бленувания. Това заключение е естествен резултат от моята теория за обектните отношения, разгледана в светлината на неоспоримия факт, че вътрешните обекти трябва да бъдат разглеждани като ендопсихични структури, каквато и теоретична значимост да им бъде приписвана.

След тези обяснителни бележки, трябва да се върна към съня, който е обект на дискусията ни, с намерение да допълня заключенията, до които достигах последователно, в резултат на опитите си да разреша възникващите у мен теоретични проблеми. Както вече казах, нито една от възможните интерпретации не ми изглеждаше достатъчно задоволителна, въпреки че структурния тип интерпретация изглежда предлагаше най-плодоносния вариант. Разбира се, читателят ще има предвид вече казаното за психичните структури; също така ще си припомни формулирания от мен възглед, че цялата психопатология произхожда от състояние, което предхожда състоянието, в което се развива и функционира суперегото. Това, което следва няма нищо общо със суперегото и ида като обяснителни концепции. Напротив, докато прилагам структурния подход, ще се опитам да изясня значението на съня достатъчно просто, използвайки данните, които той (сънят) предоставя.

При манифестния сън действието включва четири фигури: 1) фигура на сънуващата, която е обект на атака; 2) мъж, в който тази фигура се превръща и който след това периодично се сменя с нея; 3) атакуващата актриса; 4) съпруга на сънуващата като безпомощен наблюдател. Погълнати от случващите се събития, не трябва да забравяме свидетеля на тяхната поява – самата сънуваща, наблюдаващото его. Заедно с нея фигурите стават пет. В тази връзка бих си позволил да предположа, че ако сънят беше свършил няколко секунди по-рано, би имало само четири фигури, дори и да предположим, че “аза” на съня (сънуващата) е взет под внимание, едва в петото действие, така да се каже, мъжът се сменя с фигурата на сънуващата като обект на атака. Това е интересен нюанс и благодарение на появата на този мъж можем да направим заключението, че обектът на атака е съставна фигура. Специалният интерес към това явление се дължи на факта, че както ще видим, съществува достатъчно сериозна причина да разглеждаме и втората фигура като съставна: атакуващата актриса без съмнение представлява не само част от фигурата на сънуващата, но и нейната майка. Аз бих рискувал със следващо предположение – че ако сънят би продължил още няколко секунди, вероятно вместо пет би имало шест фигури. Така или иначе, можем спокойно да допуснем, че в латентното съдържание съществуват шест фигури. Първото ни наблюдение е, че фигурите спадат към два класа – его-структури и обектни структури. Изключително интересно е, че от всеки клас съществуват по три представители. Его структурите са: 1) наблюдаващо его или аз; 2) атакувано его; и 3) атакуващо его. Обектните структури са: 1) съпругът на сънуващата като наблюдаващ обект; 2) атакувания обект; и 3) атакуващия обект. Това ни отвежда до второто наблюдение: че его структурите са естествено свързани с обектните структури. Има три такива части: 1) наблюдаващото его и съпруга на сънуващата като наблюдател; 2) атакуващото его и атакуващия обект, символизиращ нейната майка; 3) атакуваното его и атакувания обект, символизиращ бащата (тъй като в този момент трябва да се придържаме към по-дълбокото ниво на интерпретация).

Като имаме предвид тези две основни наблюдения, нека използваме заключенията, до които достигнах, за да се опитаме да интерпретираме съня по начин, който би ме удовлетворил. Те (заключенията) са както следва. Трите его фигури, които се появяват разединени в съня представляват три отделни его структури от психиката на сънуващата. Следователно, егото на сънуващата е разединено както при шизоидната позиция; и е разединено на три отделни его структури – централно его и две други спомагателни его структури, които най-общо казано, са откъснати от централното его. Едната от тези две допълнителни его структури е обект на агресия от страна на другата. Тъй като атакуваното его е тясно свързано с бащата на сънуващата (и чрез преноса със съпруга й), по-безопасно е да разглеждаме това его като силно натоварено с либидо и то може добре да бъде описано като либидно его. Тъй като атакуващото его е тясно свързано с майката на сънуващата, която представлява репресивна фигура, нейното поведение е в съгласие с традиционно приписваното поведение на суперегото по време на Едиповата ситуация. Понеже атаката носи всички белези на отмъщение и няма морален характер, тя предизвиква чувство на тревожност, а не на вина и няма причина (освен умозрителна) атакуващото его да бъде приравнявано със суперегото. В същото време обстоятелствата показват, че либидинозното отношение на сънуващата към нейния съпруг е тежко нарушено и от съня е ясно, че именно в действията на атакуващото его трябва да търсим фактора, който предизвиква нарушенията. Следователно, атакуващото его може да бъде добре описано като “вътрешен саботьор”. В опита си да открия какво разкрива този сън и да определя структурното значение на откритията, аз изоставям традиционната класификация на психичните структури на его, ид и суперего в полза на една класификация, построена върху разбиране за его структурата като разединена на три отделни его структури: 1) централно его (Аз); 2) либидно его и 3) агресивно, преследващо его, което бих нарекъл вътрешен саботьор. Моят по-нататъшен опит ме кара да възприемам тази класификация като универсална.

Обектните отношения на централното его и добавъчните его структури

След като направих тези заключения относно его структурите, представени в съня, нека сега преминем към разглеждане на изводите ми за обектните отношения на тези его структури. Както вече беше посочено, всяка от въпросните его структури е сдвоена по естествен начин със специален обект. Специалният обект за централното его е съпруга на сънуващата; и е удобно да започнем като разгледаме природата на отношението, което централното его на сънуващата е възприело към него. Тъй като централното его е наблюдаващото “Аз” на съня, което се преживява като свързано със събуждащото се “Аз”, което впоследствие описва съня, безопасно е да допуснем, че това его е в немалка степен предсъзнавано, което е във всеки случай това, което човек естествено очаква от едно его, което си е заслужило наименованието “централно”. Това допускане получава допълнителна подкрепа и от факта, че съпругът на сънуващата е изключително значим обект във външната реалност и в голяма степен е бил в съзнаваните мисли на сънуващата в навечерието на съня. Въпреки че фигурата, която го представлява в съня трябва да се разглежда като интернализиран обект, този обект очевидно трябва да заема много по-повърхностно положение в психиката в сравнение с останалите представени обекти (родителски обекти, интернализиране в детството); и той трябва да съответства относително точно на съответния обект във външната реалност. По същият начин, отношението на сънуващата към нейния съпруг като външен обект, има съществено значение за настоящата ни цел. Това отношение е в основата си двойнствено, особено колкото се отнася до брачните отношения. Въпреки това, открита проява на агресия към него на пръв поглед отсъства. Също така нейната либидна привързаност към него носи белезите на тежко изтласкване; и във връзка със съня, тя се упреква за отсъствието на дълбоки чувства към него и за неуспеха си да му се отдаде, въпреки че съзнателната й способност да поправи тези недостатъци е ограничена до приемането на ролята на “добра съпруга”. Така възниква въпросът дали, след като нейната скрита агресия към него и скритата й либидна потребност от него не се заявяват пряко в съня, те не се изявяват по някакъв индиректен начин. Този въпрос не само се повдига, но и веднага ни се припомня метаморфозата, на която е подложена фигурата на либидното его, след като е атакуван от фигурата на вътрешния саботьор. Либидното его се трансформира, а след това започва да алтернира с един мъж, който докато представлява бащата на сънуващата на едно по-дълбоко ниво, е и тясно свързан с нейния съпруг. Следователно, очевидно е, че вместо да се насочи към съпруга й като външен обект, значителна част от нейната агресия се поема от атака, насочена не просто срещу либидното его, а също и срещу вътрешния обект, който е тясно свързан с либидното его. По същия начин е очевидно, че тази агресия е на разположение не на централното его, а на вътрешния саботьор. Тогава какво става с либидния компонент от нейната двойнственост? Както видяхме, нейното либидно отношение към съпруга й показва белези на значително обедняване, независимо от добрите намерения на съзнавано ниво. Следователно е очевидно, че това, което е вярно за нейната агресия е вярно и за либидото й. Значителна част е спряла да бъде на разположение на централното его. Обектът, към който е насочено това либидо трудно може да бъде поставен под съмнение. От гледна точка на съня, това със сигурност трябва да е мъжът, който прехожда в либидинозния аз като обект на агресията. За разлика от агресията обаче, това либидо не е на разположение на вътрешния саботьор. Напротив, трябва да считаме, че то е на разположение на либидното его; и наистина, тъкмо по тази причина аз възприех като подходящ термина “либидно его”. На този етап става желателно да бъде формулирано едно подозрение, което вече трябва да присъства в ума на читателя – че въпреки че в съня е предтавено другояче, атаката на вътрешния саботьор е едва вторично насочена към либидното его и е първично насочена срещу либидния обект, който прехожда в това его. Приемайки това подозрение за вярно, трябва да мислим за съдбата, на която е подложено либидното его като доказателство за пълната му идентификация с атакувания обект и, следователно, за много силна либидна привързаност към него, от страна на либидното его. То е свидетелство за степента на “страданието”, което либидното его е готово да понесе заради посветеността си към този обект. Тревожността, която сънуващата преживява при събуждането си може да се интерпретира по подобен начин; и наистина, аз бих предложил, че тази тревожност представлява изблик в съзнаваното на подобно “страдание” от страна на либидното его. Тук отново ни се припомня първоначалното схващане на Фройд за невротичната тревожност като либидо, превърнато в страдание. Това е възглед, който някога представляваше за мен огромно теоретично затруднение, но който сега започнах да оценявам в светлината на сегашната ми позиция и да приемам с предпочитание пред модифицирания възглед, който Фройд по-късно (и както мисля аз, с доста нежелание) възприема.

Състоянието на представените в съня обектни отношения на трите его структури сега бе изяснена в известна степен, но процеса на изясняване все още не е завършил. До този момент състоянието на нещата е следното. Предсъзнаваното отношение на сънуващата към съпруга й е амбивалетно; и това е отношението на централното его към неговия обект, а също така и към интернализирания представител на този обект. Обаче както либидния, така и агресивния компонент на обектното отношение на централното его са в по-голямата си част пасивни. От друга страна, значителна част от активното либидо на сънуващата се отклонява от либидното его и се насочва към интернализирания обект, който за целите на описанието може да бъде най-добре представен като “(вътрешен) възбуждащ обект”. В същото време значителна част от нейната агресия се отклонява от вътрешния саботьор и се насочва: а) към либидното его и б) към възбуждащия обект ( т.е. към обекта на либидното его). Не може да не се отбележи обаче, че това обобщение на ситуацията оставя определен брой ендопсихични отношения, които можем да предположим, че съществуват 1) отношенията на централното его с другите его-структури и 2) отношението на вътрешния саботьор с интернализирания обект, с който е толкова тясно свързан и който е представен от майчиния компонент във фигурата на актрисата. Ако първо разгледаме последното отношение, не бихме се затруднили да видим, че тъй като актрисата в съня е съставна фигура, която представлява майката на сънуващата и самата сънуваща, вътрешният саботьор е тясно идентифициран с този обект чрез силна либидинозна връзка. За целите на описанието трябва да дадем име на този обект; и аз предлагам да го опишем като “вътрешен отхвърлящ обект”. Избрах този термин, основавайки се на причина, която ще се изясни по-късно, но основното ми доказателство ще бъде, че майката на сънуващата, която е първоначалния обект на този интернализиран обект, представлява преди всичко отхвърляща фигура и така да се каже, в името на този обект, агресията на вътрешния саботьор се насочва срещу либидния обект. Що се отнася до отношението на централното его към другите его структури, най-съществената ни нишка, която хвърля светлина върху неговата природа, се основава на факта, че докато централното его трябва да се разглежда като съставено от предсъзнавани, съзнавани, а също тока от несъзнавани елементи, другите его структури трябва да се разглеждат като изцяло несъзнавани. От тук следва извода, че либидното его и вътрешния саботьор са отцепени от централното его и този извод се потвърждава от факта, че както видяхме, значително количество либидо и агресия, които престанаха да бъдат отклонявани от централното его, сега се отклоняват от спомагателните его-структури. Допускайки, че спомагателните его структури са отцепени от централното его, възниква въпроса за динамиката на това отцепване. Ясно е, че либидото няма нищо общо с този процес. Така че няма друга алтернатива, освен агресията. Агресията трябва да се разглежда като характерна детерминанта на отношението на централното его към спомагателните его структури.

Сега вече завърших допълненията към моя опит реконструирам ендопсихичната ситуация, представена в съня на пациентката, от гледна точка на динамичната структура. Допълнението ... потвърждава моя възглед, че сънищата представляват преди всичко “снимки” на вътрешната реалност (а не толкова изпълнение на желания). Но моята основна цел не беше да се разпростирам върху схващанията си за сънищата и да изисквам толкова много от вниманието на читателя за разглеждането на един сън. Обратното, аз бях подтикнат към това, защото за мен разгледаният сън представлява ендопсихична ситуация от класически тип, която, поради основния си характер, позволява да бъде разглеждана като парадигма на всички ендопсихични ситуации. За удобство, общите характеристики на тази ситуация са илюстрирани в приложената диаграма.


Разединяване и изтласкване на его-то - аспекти на идентичен процес при шизоидни и хистерични състояния

Самият аз съм убеден, че основната ендопсихична ситуация, описана по-горе, е ситуация, която стои в основата на описанието на Фройд за психичния апарат от гледна точка на его, ид и суперего. Това определено е ендопсихичната ситуация, върху която аз нарочно основавам ревизираната теория за ендопсихичната структура, която представям сега и която е изградена от гледна точка на централно его, либидно его и вътрешен саботьор. Както, разбира се, би било естествено да се очаква, съществува най-общо съответствие между понятията на Фройд и тези, които аз възприемам сега. В случая с “централното его” съответствието с его-то на Фройд е доста близко от гледна точка на функциите; но между двете понятия съществуват важни разлики. За разлика от “егото” на Фройд, “централното его” не се разглежда като произлязло от нещо друго (ида) или като пасивна ктруктура, която зависи за своето действие от нагоните, които произхождат от матрицата, от която то е възникнало и на повърхността на която почива[5]. Напротив, “централното его” се мисли като първична и динамична структура, от която, както след малко ще видим, впоследствие произхождат и други структури. “Либидното его”, разбира се, съответства на ида на Фройд; но докато според възгледа на Фройд “егото” е производно на “ида”, според моя възглед “либидното его” (което съответства на “ида”) е производно на “централното его” (което съответства на “егото”). Освен това “либидното его” се различава от “ида” по това, че то се концептуализира не като обикновен резервоар на инстинктивните нагони, но като динамична структура, сравнима с “централното его”, макар и различаваща се от него в най-разнообразни аспекти, напр. в своя по-инфантилен характер, в по-малката си степен на организация, в по-малката си степен на адаптация към реалността и в по-голямата си посветеност на интернализирания обект. “Вътрешният саботьор” се различава от “суперегото” в ред отношения. На първо място, то по никакъв начин не се схваща като вътрешен обект. То е изцяло его структура, въпреки че, както видяхме, то е много тясно свързано с вътрешен обект. Всъщност, “суперегото” съответства не толкова на “вътрешния саботьор” колкото на съчетанието от тази структура и асоциирания с нея обект (подобно на фигурата на актрисата в съня). В същото време “вътрешният саботьор” не прилича на “суперегото” по това, че той се разглежда като, сам по себе си, лишен от всякакво морално значение. По тази причина, аз не приписвам чувството на вина на неговото сействие, въпреки че това действие е изобилен източник на тревожност. Подобна тревожност може, разбира се, да се слее с вината; но двата афекта са теоретически различни. Тук трябва да се спомене, че докато въвеждам понятието “вътрешен саботьор”, аз не съм готов да изоставя понятието “суперего” така както изоставих понятието “ид”. Напротив, изглежда ми невъзможно да предложо каквото и да е удовлетворително психологическо обяснение на вината в отсъствието на суперегото; но суперегото трябва да бъде разглеждано като структура, която води началото си от по-високо ниво на психична организация от това, на което оперира вътрешния саботьор. Това по какъв точно начин са свързани действията на тези две структури, трябва засега да остане отворен въпрос; но за най-новото изложение на възгледите ми по въпроса за произхода и функцията на суперегото, трябва да насоча читателя към предишна статия (1943).

Разединение на егото и изтласкване, разглеждано като аспекти на идентичен процес, действащ както в шизоидни така и в хистерични условия

Преди да продължим да разглеждаме произхода на това, което нарекох “основна ендопсихична ситуация”, чувствам за необходимо да предам някои най-общи заключения, които изглежда произтичат от вътрешната природа на самата ситуация. Първото и най-очевидно от тези заключения е, че егото е разединено. Следователно, в това отношение основната ендопсихична ситуация, която сега се очертава, съответства на модела на шизоидната позиция – позиция, която, както вече беше указано, аз започнах да разглеждам като централна (пред депресивната позиция). Теорията на Фройд за психичния апарат беше, разбира се, разработена на основата на депресивната позиция; а Мелани Клайн на подобна основа разви своите виждания. За разлика от това, основата на теорията за психичната структура, която сега излагам, е изградена на основата на шизоидната позиция. По-нататък трябва да се отбележи, че докато се съобразява с модела на шизоидната позиция, ендопсихичната ситуация, която се разкрива в съня на моята пациентка, също така предоставя задоволително обяснение за хистеричната фригидност на сънувашата от гледна точка на динамичната структура. Тук трябва да си припомним честата връзка на хистеричните симптоми с подлежащото шизоидно отношение – връзка, към която вече беше направена препратка. Съответно, изглежда би имало добри основания за второто ни заключение – че хистеричното развитие са вътрешно основани на подлежащата и фундаментална шизоидна позиция. Нашето трето заключение следва от това, което вече беше казано за агресивното отношение на централното его към допълнителните его структури. Тъкмо по тази причина разединението на егото, което се наблюдава в шизоидната позиция се дължи на действието на определено количество агресия, която остава на разположение на централното его. Тъкмо тази агресия осигурява динамиката на отделянето на допълнителните его структури от централното его. Допълнителните его структури са, разбира се, обикновено несъзнавани; и техният статус на несъзнавани веднага поражда подозрението, че са подложени на изтласкване. Това очевидно е така в случая с либидното его (което съответства на ида при Фройд); но ако една от допълнителните его структури може да бъде изтласкана, няма причини да считаме, че другата е имунизирана срещу подобно отношение от страна на централното его. Следователно, нашето четвърто заключение е, че вътрешният саботьор (който до голяма степен по своите функции съответства на понятието на Фройд за “суперего”) е изтласкан в не по-малка степен от либидното его. Този извод на пръв поглед може да изглежда в противоречие с теорията, която развих по-рано (1943) за това, че изтласкването е първично насочено към интернализираните лоши обекти. Въпреки това, не съществува действително противоречие, тъй като аз считам изтласкването на допълнителните его структури, която разглеждам сега, като вторично на изтласкването на интернализираните лоши обекти. Тук намираме полезна аналогия с атаката на вътрешния саботьор над либидното его; защото, както видяхме, агресията, включена в тази атака е насочена на първо място срещу възбуждащия обект, с който е свързано либидното его и едва на второ място срещу самото либидно его. По подобен начин, аз считам, че изтласкването на либидното его от страна на центрабното его, е вторично по отношение на изтласкването на възбуждащия обект. Петото ни заключение няма нужда от подробно разработване в духа на това, което вече изложихме. То е в смисъл, че динамиката на изтласкването е агресията. Шестото ни и последно заключение, което следва в равна степен от предходните ни заключения е, че разединението на егото от една страна и изтласкването на допълнителните его-структури от централното его, от друга страна, представляват по същество един и същ феномен, разглеждан от различни гледни точки.

Тук е уместно да си припомним, че докато понятието за разединение на егото, е формулирано от Блойлер в опита си да обясни явленията на това, което е било познато като “dementia praecox”, докато въвежда понятието “шизофрения”, което заема неговото място, понятието изтласкване е формулирано от Фройд при опита му да обясни феномените на хистерията. Следователно, последното ни заключение трябва да замени виждането, че позицията, която стои в основата на развитието на хистеричните симптоми е в същината си шизоидна позиция.

Произход на основната ендопсихична структура и на множественото его

Сега е време да обърнем вниманието си към възпроса за произхода на основната ендопсихична ситуация, която намери класическа изява в съня на моята пациентка. В светлината на вече излезлите наяве съображения очевидно е, че до каквото и обяснение да стигнем за произхода на тази ситуация, то ще послужи и като обяснение за произхода на шизоидната позиция, за произхода на изтласкването и диференцияцията на различни фундаментални ендопсихични структури. Както видяхме, пациентката, чийто сън ангажира толкова много от вниманието ни, беше в същината си амбивалентна към съпруга си като външен обект; а тъкмо от установяването на амбивалентност към обектите в ранния живот възниква основната ендопсихична ситуация. Разбира се, първият либиден обект за бебето е майчината гърда, въпреки че не може да има съмнение, че скоро около изначалното ядро на този майчин орган започва да се оформя майката като цялостна личност. При теоретично съвършени обстоятелства, либидните отношения на детето с неговата майка биха били толкова удовлетворяващи, че трудно може да възникне сустояние на либидна фрустрация; и, според мен, следователно от страна на детето към неговия обект няма да има амбивалентност. На този етап трябва да обясня, че докато разглеждам агресията като първично динамичен фактор, поради това, че изглежда той не може да бъде разрешен и превърнат в либидо (както например Юнг се стреми да направи), в същото време аз я разглеждам като в края на краищата, подчинене на либидото, не само от метафизична, но и от психологична гледна точка. Следователно, аз не считам, че бебето насочва агресията спонтанно към своя либиден обект при липсата на някакъв вид фрустрация; а наблюдението ми на поведението на животните потвърждава този възглед. Трябва да се добави, че в природата бебето в нормални условия никога не би преживяло раздяла с майка си, което все повече му се налага от условията на цивилизацията. И наистина, може да се допусне, че в природата рядко ще се случи бебето да бъде лишено от убежището на майчината прегръдка и от лесния достъп до гърдата й, докато, при нормален ход на развитие, то самото става все по-склонно да се откаже от тях[6].

Подобни съвършени условия са възможни единствено теоретично за човешкото бебе, родено в условията на цивилизована културна група; а в действителност либидните отношения на бебето с неговата майка са разстроени от самото начало от значително количество фрустрация, въпреки, разбира се, степента на подобна фрустрация да варира в различните случаи. Тъкмо преживяването на либидна фрустрация е това, което извиква към живот агресията на бебето във връзката му с либидния му обект и така слага началото на състоянието на амбивалентност. Да се задоволим с това просто да кажем, че бебето става амбивалентно би означавало да представим непълна и частична картина на възникващата ситуация; тъй като това би била картина, която е съставена преди всичко от гледна точка на наблюдателя. От субективната гледна точка на самото бебе, става дума за това, че самата му майка се превръща в амбивалентен обект, т.е. в обект, който е както добър, така и лош. Тъй като за него е непоносимо да има добър обект, който е същевременно и лош, то се опитва да облекчи положението като разединява майчината фигура на два обекта. След това, доколкото тя го удовлетворява либидно, тя е “добър” обект, а доколкото се проваля да го удовлетвори либидно, тя е “лош” обект. Положението, в което то се озовава, на свой ред е положение, което налага тежко изпитание над неговата издръжливост и над силата му да се приспособява. Тъй като това е външна ситуация, това е ситуация, която детето се оказва неспособно да контролира и която, съответно, то се стреми да смекчи чрез средствата, с които разполага. Средствата, с които разполага са ограничени; и техниката, която възприема е повече или по-малко продиктувана от тези ограничения. Съответно, то следва единствения път, който е открит пред него и, след като външната действителност изглежда непоклатима, то прави възможно най-доброто, за да прехвърли травматичния фактор в ситуацията в полето на вътрешната реалност, в което то чувства, че ситуацията му е подвластна в по-голяма степен. Това означава, че то интернализира майка си като “лош” обект. Тук ще припомня на читателя, че по мое мнение, на първо място се интернализира винаги “лошия” обект (т.е. на този етап обектът, който не носи удовлетворение); тъй като (както вече указах в една бележка под линия) аз намирам за трудно да се придаде какъвто и да е смисъл на първичната интернализация на “добрия” обект, който от гледна точка на бебето е както удовлетворяващ, така и послушен. Разбира се, съществуват и тези, които биха спорили, че за бебето би било естествено, когато е в състояние на депривация, да интернализират добрия обект на принципа на изпълнението на желанията; но на мен ми се струва, че интернализацията на обекта в същината си е принудителна мярка, а бебето се стреми да принуди не обекта, който му носи удовлетворение, а този който е неудовлетворителен. Тук аз говоря за “удовлетворяващ обект” и за “неудовлетворяващ обект”, а не за “добър обект” и “лош обект”, тъй като считам, че в тази връзка понятията “добър обект” и “лош обект” са подвеждащи. Те са подвеждащи, защото те могат да бъдат разбрани в смисъла съответно на “желан обект” и “нежелан обект”. Въпреки това не може да има съмнение, че един лош (т.е. неудовлетворяващ) обект може да бъде желан. И на истина, тъкмо защото лошият обект на бебето е както желан така и преживяван като лош, той се интернализира. Проблемът е, че той остава лош и след като бъде интернализиран, т.е. той оставя неудовлетворяващ. На това място възниква едно важно съображение. За разлика от удовлетворяващия обект, неудовлетворяващия обект има, така да се каже, две страни. От една страна, той фрустрира; а от друга страна, той изкушава и съблазнява. И наистина, същината на неговата “лошотия” се състои тъкмо от факта, че той съчетава съблазънта и фрустрацията. Нещо повече, той запазва тези две качества и след интернализацията. След като интернализира неудовлетворяващия обект, бебето се озовава в затруднената ситуация: “от трън та на глог”. В своя опит да постави под контрол неудовлетворителния обект, то е въвело във вътрешната икономика на ума си един обект, който не само продължава да фрустрира потребностите му, но и продължава да ги възбужда. Така то се озовава пред лицето на друга непоносима ситуация – този път вътрешна. Как бебето се стреми да се справи с нея? Както видяхме, в опита си да се справи с непоносимата външна ситуация, пред която беше изправено в началото, неговата техника беше да разедини майчиния обект на две части, (а) “добрата” и (б) “лошата” и след това да интернализира лошия обект; а в опита си да се справи с непоносимата вътрешна ситуация, която възниква впоследствие, то възприема една техника, която не е съвсем различна. То разединява вътрешния лош обект на два обекта – (а) обектът, от който се нуждае или възбуждащия обект и (б) фрустриращия или отхвърлящ обект; и след това то изтласква и двата обекта (разбира се, като използва агресията като динамичен фактор на изтласкването). И тук възниква едно съчетание, тъй като либидната привързаност към цялостния обект е разделена, макар и не в еднакви съотношения, между обектите, които възникват в резултат на тази подялба. Следствието е, че в процеса на изтласкване на формираните обекти, егото, така да се каже, развива нещо като псевдоподи, чрез които продължава да поддържа либидна привързаност към обектите, които подлежат на изтласкване. Развитието на тези псевдоподи представлява началния стадий на разделяне на егото. В хода на изтласкването на обектите, начеващото разделение на егото се превръща в необратим факт. Двата псивдопода биват отхвърлени от тази част на егото, която остава централна, поради тяхната връзка с отхвърлените обекти; и заедно с обектите, с които са във връзка, те споделят съдбата на изтласкването. Така двете допълнителни его структури, либидното его и вътрешния саботьор, се отделят от централното его и възникват множествените его структури.

Техниката “разделяй и владей”, използвана за освобождаване на либидото и агресията

Ще бъде отбелязано, че ситуацията, която произтича от поредицата процеси, описани току що, сега е приела структурния модел на това, което аз наричам “базисна ендопсихична структура”. Освен това, тя е възприела и динамичния модел на тази ситуация, освен в един важен аспект – този на агресивното отношения, възприето от вътрешния саботьор по отношение на либидното его и свързания с него обект (възбуждащия обект) все още е вън от картината. За да бъде обеснен произхода на тази характеристика в ситуацията, трябва да се върнем обратно към амбивалентността на детето към неговата майка и да разгледаме от нов ъгъл какво включва тя. Този път ще разгледаме реакцията на детето в по-малка степен по отношения на нейната преднамереност и в по-голяма степен по отношение на афективния й аспект. Естествено за едно дете е не само да бъде импулсивно, но също и да дава израз на чувствата си по недвусмислен начин. Нещо повече, тъкмо чрез начина, по който дава израз на чувствата си, то оставя основните впечатления в своите обекти. След като веднъж се установи амбивалентност, изразяването на чувства по отношение на неговата майка го въвлича в положение, което за него трябва да изглежда изключително несигурно. Тук трябва да се посочи, че това, което от гледна точка на намеренията, му изглежда като фрустрация от страна на неговата майка, от гледна точка на афекта изглежда много различно. Това което детето усеща от афективна гладна точка е чувство за липса на обич и всъщност, емоционално отхвърляне от страна на майка му. Така изразяването на омраза към нея като отхвърлящ обект се превръща в неговите очи в изключително опасна процедура. От една страна, то се преценява така, че да я накара тя още повече да го отхвърли и така да увеличи нейната “лошотия” и да я направи да изглежда по-истинска в капацитета й на лош обект. От друга страна, то е преценено така, че да я накара да го обича по-малко и така да намали нейната “доброта” и да й накара да изглежда по-малко истинска в (т.е. да я разруши) в капацитета й на добър обект. В същото време за детето става опасна процедура и това да дава израз на либидните си потребности, напр. зараждащата се любов към майка му, пред лицето на нейното възможно отхвърляне; тъй като това е еквивалентно на освобождаване на неговото либидо в емоционален вакуум. Подобно освобождаване е съпроводено от афективно преживяване, което е изключително опустошително. При по-голямото дете това преживяване е преживяване на интензивно унижение във връзка с неодобрението на любовта му, което изглежда се включва тук. На едно по-дълбоко ниво (или на един по-ранен стадий) преживяването включва срам от разкриването на потребности, които остават незачетени или омаловажени. Поради тези преживявания на унижение и срам, то се усеща сведено до състояние да е лишено от всякаква стойност, в бедствено положение и просия. Застрашено е чувството му за собствена стойност; е то се чувства лошо в смисъла на “низше”. Силата на тези преживявания, разбира се, е пропорционална на интензитета на потребностите му; а интензитета на потребностите му увеличава чувството му на лошотия, като допринася към нея и с качеството “изискващ твърде много”. В същото време чувството му за лошотия се усложнява допълнително и от усещането на пълна импотентност, което то също изпитва. На едно още по-дълбоко ниво (или на едно още по-ранно ниво), преживяването на детето е преживяване на, така да се каже, неефктивна експлозия и напълно изпразване от либидо. Така това е преживяване на дезинтеграция и неминуема психична смърт.

Съответно, можем да разберем колко несигурна територия става за детето това да даде израз на агресивни или либидни чувства към майката, когато е изправено лице в лице с отхвърляне от нея. Сведено до най-прости термини, положението, в което то се озовава поставено, би изглеждало като такова, в което, от една страна, ако изрази агресия, то е застрашено да загуби добрия си обект, от друга страна, ако изрази либидни потребности, е застрашено да изгуби либидото си (което за него съставлява собствената му доброта) и в край на краищата, да изгуби его структурата си, която представлява самото него. От тези две заплахи, от които детето се чувства застрашено, първата (а именно загубата на добрия обект) е тази, която изглежда дава началото на чувството на депресия и която осигурява основата за последващото развитие на меланхолични състояния при индивиди, за които освобождаването на агресията представя по-големи затруднения, отколкото освобождаването на либидото. От друга страна, втората заплаха (именно загубата на либидо и его структура) изглежда е тази, която дава началото на чувството на празнота и безсмисленост и предоставя основата за последващо развитие на шизоидни състояния при лица, за които освобождаването на либидото представя по-големи затруднения в сравнение с освобождаването на агресията.

Колкото се отнася до етиологията на депресивните и шизоидни състояния, аз вече съм развил в известни подробности (1941) възгледи, подобни на току що изложените. В този случай обаче, непосредствената ни грижа са мерките, които детето предприема, за да изиграе разнообразните опасности, свързани с изразяването на чувства към майката, било то агресивни или либидни, когато е изправено лице в лице с отхвърляне от нейна страна. Както вече видяхме, то се опитва успешно да се справи с амбивалентната ситуация (1) чрез разединение на майчината фигура на два обекта – добър и лош, (2) чрез интернализация на лошия обект в опита да го контролира, (3) чрез разединение на интернализирания лош обект на свой ред на два обекта, именно (а) възбуждащ обект или обект на потребностите, и (б) отхвърлящ обект, (4) чрез изтласкване и на двата обекта и използване на известна доза от неговата агресия при този процес и (5) чрез използване на допълнително количество от агресията му при разединяването на неговото централно его и изтласкването на две допълнителни его структури, които остават свързани с тези интернализирани обекти чрез либидни връзки. Тези разнообразни способи, основани на техниките на интернализация и разединение, случат за смекчаване на суровостта на положението, която произтича от преживяването за фрустрация на детето във връзката с неговата майка и от чувството му за отхвърляне от нея; но, освен в най-крайните случаи, те не успяват да елиминират потребността на детето от неговата майка като обект от външната действителност или да й отнемат цялата значимост, което – в края на краищата, е същото. В подкрепа на този факт, неговото либидо и агресията му, далеч не са усвоени цялостно в процесите, които описахме; и, следователно, рисковете, включени в изразяването на либидни или агресивни чувства към майката като отхвърлящ обект, остава да бъдат посрещнати. Така описаните до сега способи изискват допълнение. Всъщност, те са допълнени от една много очевидна техника, която много прилича на добре познатия принцип “Разделяй и владей”. Детето се стреми да избегне опасността от изразяването както на либидни, така и на агресивни чувства към обекта си като използва максимална част от своята агресия, за да покори максимална част от либидните си потребности. По този начин то редуцира обема на афекта, както либиден така и агресивен, който изисква външен израз. Както вече беше посочено, разбира се, нито либидото, нито агресията могат да бъдат разглеждани като съществуващи отделно от структурите. Съответно, това, което остава да решим е към коя от вече описаните структури на егото да причислим съответно излишъка на либидо и агресия на детето. Това е въпрос, отговорът на който не може да има колебание. Излишъкът от либидо се поема от либидното его; а излишъкът от агресия се поема от вътрешния саботьор. Техниката на детето да използва огресията, за да смекчи либидните потребности се превръща в атака върху либидното его от страна на вътрешния саботьор. На свой ред, либидното его насочва излишъкът от либидо, с което то е натоварено, към свързания с него обект, възбуждащия обект. От друга страна, атаката на вътрешния саботьор над този обект представлява остатък от изначалната омраза на детето към неговата майка като съблазнителка, подбуждаща самата потребност, която се проваля да удовлетвори и така до свежда до състояние на свързаност – също както атаката на вътрешния саботьор над либидното его преддставлява остатък от омразата, която детето изпитва към себе си, заради зависимостта, наложена му от неговите потребности. Трябва да се добави, че току що описаният процес, протича едновременно с тези, които той е призван да допълни, въпреки че в интерес на яснотата на изложението, те са описани отделно.

Пряко изтласкване, либидна съпротива и непряко изтласкване

Сега, след като описахме произхода на агресивното отношение, възприето от вътрешният саботьор към либидното его и възбуждащия обект, нашето описание на процесите, които определят динамичните модели на основната ендопсихична ситуация, е пълно. На това място обаче, трябва да се добави нещо към това, което вече беше казано относно природата и произхода на изтласкването. В светлината на вече развитата посока на мислене, изтласкването е процес, който произлиза от отхвърлянето както на възбуждащия, така и на отхвърлящия обект от страна на цялостното его. Този първичен процес на изтласкване е придружен от вторичен процес на изтласкване, при който егото се разединява и отхвърля две части от себе си, които остават свързани съответно с единия и с другия от изтласканите вътрешни обекти. Произтичащата от това ситуация е ситуация, при която централното его (остатъкът от цялостното его) възприема отношение на отхвърляне не само към възбуждащия и отхвърлящия обект, но също така и към разединените допълнителни его структури, свързани съответно с всеки от тези обекти, т.е. либидното его и вътрешния саботьор. Това отношение на отхвърляне, което се възприема от централното его, представлява изтласкването; а динамиката на изтласкването е агресията. Дотук добре. Но това обяснение за природата и произхода на изтласкването е непълно, доколкото то не взима предвид техниката за редуциране на наличните количества либидо и агресия, които могат да се изразят към външни обекти, при която се използва максимум агресия за овладяване на максимално количество либидо. Както видяхме, тази техника се изразява в един процес, при който (а) излишъкът от агресия се поема от вътрешния саботьор и се въвлича в атака над либидното его, а (б) излишъкът от либидо се поема от либидното его и се насочва към възбуждащия обект. Когато се вземе предвид пълното значение на този процес, изведнъж става очевидно, че безмилостната атака на вътрешния саботьор над либидното его трябва да действа като много мощен фактор, който задълбочава целите на изтласкването. И наистина, колкото се отнася до динамиката, изглежда повече от вероятно, че това е най-важният фактор за поддържане на изтласкването. Очевидно, тъкмо на току що споменатото явление се основава понятието на Фройд за суперегото и неговите изтласкващи функции; тъй като безкомпромисната враждебност, която, според Фройд, характеризира отношението на суперегото към нагонита на ида, съвпада с безкомпромисно агресивното отношение, възприето от вътрешния саботьор към либидното его. По подобен начин, наблюдението на Фройд, че себеобвиненията на меланхоличните личности са в края на краищата обвинения към обека на обич, съвпада с агресивното отношение, възприето от вътрешния саботьор към възбуждащия обект.

На този етап не е необходимо да повтаряме критиката, която вече отправихме към понятието на Фройд за супер-егото и ида и всичко, което се включва в тези понятия. Въпреки това изглежда желателно да привлечем вниманието към факта, че в неговото описание на изтласкването, Фройд оставя напълно настрана всичко, включено в явлението, което описах като свързване на либидното его с възбуждащия обект. Както видяхме, тази връзка служи за поемане на значителен обем либидо. По-нататък, въпросното количество либидо са насочва към един обект, който е както вътрешен, така и изтласкан; и, в подтвърждение на този факт, той неизбежно е ориентиран встрани от външната реалност. В този случай, стремежът към обекта на либидното его оперира като съпротива, която мощно подсилва съпротивата, пряко произтичаща от изтласкването и която в не по-малка степен от горната съпротива е в конфликт с терапевтичните цели. Това е тема, която вече съм развил mutatis mutandis, в по-ранна статия (1943). Тук добавям mutatis mutandis, тъй като по времето, когато написах тази статия, все още не бях формулирал настоящите си възгледи относно ендопсихичните структури; но ефектът на този по-късен възглед е по-скоро да подсили гледната точка на първоначалната тема, отколкото обратното. Тази тема, разбира се, е в пряк конфликт с твърдението на Фройд (1920)[7]: “Несъзнаваният, т.е. “изтласканият” материал, не упражнява никаква съпротива по отношение на лечебните действия.” Въпреки това, това е тема, която се развива естествено от възгледа, че либидото се стреми към обект, след като веднъж започнем да разглеждаме какво се случва, когато обектът, към който либидото се стреми е изтласкан вътрешен обект; а от гледна точка на сегашните ми възгледи, не може да има място за съмнение, че “упоритата връзка на либидното его с възбуждащия обект и неговото нежелание да се откаже от този обект, представлява особено мощен източник на съпротива – и то такава, която играе не малка роля в определянето на това, което познаваме като негативна терапевтична реакция. Въпросната връзка, бидейки либидна по своя характер, разбира се, не може да се счита като феномен на изтласткването, сама по себе си; но, докато самата тя е резултат от изтласкване, упражнявано от централното его, тя действа като мощен помощник на процеса на изтласкване. Атаката на вътрешния саботьор върху обекта на либидното его (възбуждащия обект) служи, разбира се, за да усилва връзката на либидното его с неговия обект по силата на факта, че този обект е непрекъснато застрашен. Тук ние надзъртаме в оригиналния вълк в кожата на агне, т.е. надзъртаме в оригиналната ситуация на амбивалентност, която персистира под всичките си маски; тъй като това, което всъщност представлява упоритата връзка на либидното его с възбуждащия обект и еднакво упоритата агресия на вътрешния саботьор към същия обект, е упоритостта на оригиналното амбивалентно отношение. Истината е, че колкото и добре да се прикрива факта, индивидът проявява изключително нежелание да изостави изначалната си омраза, а в не по-малка степен и изначалната си потребност от своите изначални обекти от детството. Това е вярно в особена степен за психоневротиите и за психотичните индивиди, да не говорим за тези, които влизат в категорията на психопатната личност.

Ако връзката на либидното его с възбуждащия обект служи като мощен помощник на изтласкването, това в равна степен може да се каже и за агресивното отношение, възприето от вътрешния саботьор към този вътрешен обект. Колкото се отнася до действителния процес на изтласкване, последният се отличава от предходния в едно важно отношение; той не само придвижва напред целта на изтласкването, но всъщност той действа по същия начин като изтласкването. В своята атака над възбуждащия обект той изпълнява функция, която представлява брат по оръжие, макар и не съюзник, на централното его, чието изтласкване на възбуждащото его представлява, както вече видяхме, израз на агресия. По-нататък, вътрешният саботьор функционира като брат по оръжие на централното его по отношение на атаката над либидното его – атака, която служи, за да замести това, което е въвлечено в изтласкването на това его от централното его. Следователно, в известен смисъл би било вярно да се каже, че атаките на вътрешния саботьор над либидното его и асоциирания с него обект, представляват непряка форма на изтласкване, посредством която прякото изтласкване на тези структури от централното его се допълва и улеснява.

Както вече видяхме, допълнителните его структури дължат произхода си на разединението на цялостното его; но както също видяхме, това, което изглежда от топографска гледна точка, просто като разединение на егото, от динамична гледна точка изглежда като активно отхвърляне и изтласкване и на двете допълнителни его структури от страна на централното его. Така, подлежи на коментар това, че докато и либидното его и вътрешният саботьор споделят обща съдба, колкото се отнася до прякото изтласкване, само една от допълнителните его структури, а именно либидното его, е подложено и на процес на непряко изтласкване. Когато разликите между прякото и непрякото изтласкване бъдат разгледани в светлината на вече казаното до тук, разбира се, става очевидно, че процесът на изтласкване, описан от Фройд, съответства в много по-голяма степен на това, което аз описвам като непряко изтласкване, отколкото на описаното от мен пряко изтласкване. Въпреки това, когато се сравни понятието за изтласкване, въведено от Фройд с моето понятие за цялостния феномен на изтласкването, както пряко, така и непряко, може да се открие следната обща характеристика – че либидните компоненти на психиката са подложени на много по-голяма степен на изтласкване, отколкото агресивните компоненти. Разбира се, не може да има съмнение, че изтласкване на агресивни копоненти също протича; но е трудно да се види по какъв начин този факт може да получи систематично обяснение от гледна точка на теорията на Фройд за психичния апарат. Тази теория, схващана в светлината на фундаменталното разделение между нагон и структура, изглежда би позволила единствено изтласкване на либидото; тъй като от гледна точка на теорията на Фройд, изтласкването на агресията би предполагалоаномалията, че се използва агресия, за да бъде изтласкана агресията. За разлика от това, ако в съответствие с гледната точка, която аз застъпвам, разглеждаме нагона като неразделна част от структурата и като просто представляващ динамичната част от структурата, изтласкването на агресивните компоненти на психиката могат да се опишат не потрудно от изтласкването на либидните компоненти. Тогава става дума не за агресия, която изтласква агресия, а за една его структура, която използва агресия, за да изтласка друга его структура, която е натоварена с агресия. След като това е така, моят възглед, че вътрешният саботьор е изтласкан от централното его в не по-малка степен от либидното его, предоставя задоволително обяснение за изтласкването на агресивните компоненти. В същото време, фактът, че либидните компоненти са подложени на изтласкване в по-голяма степен в сравнение с агресивните компоненти, получава задоволително обяснение чрез концепцията за непрякото изтласкване. Излиза, че всъщност принципът на изтласкването властва над освобождаването на излишъка от либидо в по-голяма степен, отколкото над освобождаването на излишъка от агресия, принципът на топографското преразпределение властва над освобождаването на излишъка от агресия в по-голяма степен, отколкото над освобождаването на излишъка от либидо.

Значението на Едиповата ситуация

Вече казах достатъчно, за да покажа, че техниката, посредством която агресията се оползотворява, за да бъде овладяно либидото, е процес, намиращ допирни точки с понятието на Фройд за “изтласкване” и моето собствено понятие за “непряко изтласкване”. В същото време моите възгледи за произхода на тези техника се различават от тези на Фройд. Според Фройд, тази техника води началото си като средство за отклоняване или редуциране на изразяването на либидни (инцестни) нагони по отношение на родителя от противоположния пол и агресивни (парентицидни) нагони към родителя от същия пол в условията на Едиповата ситуация. Според моите възгледи, от друга страна, техниката води произхода си от периода на ранното детство като средство за редуциране както на либидото, така и на агресията на бебето към нетовата майка, която в този стадий представлява единствения му значим обект и от която то зависи напълно. Това несъответствие на възгледите ще се интерпретира, доста правилно, в смисъл, че в своята преценка за Едиповата ситуация като обяснителен концепт, аз съм се отклонил от Фройд. За Фройд Едиповата ситуация е, така да се каже, изначална причина; но това е възглед, с който аз вече не намирам възможно да се съглася. Вместо да се съглася с него, сега аз считам, че ролята на изначална причина, която Фройд отрежда на Едиповата ситуация, би трябвало да се отреди на феномените на инфантилната зависимост. В духа на тази гледна точка, Едиповата ситуация се представя не толкова като феномен на причинността, колкото като краен продукт. Тя не е базисна ситуация, а е производна от ситуация, която има приоритет над нея, не само в логически, но и във времеви смисъл. Тази по-ранна ситуация и ситуация, която произтича директно от физическата и емоционална зависимост на детето от неговата майка, и която се заявява в отношението на бебето към неговата майка много преди неговият баща да е станал значим обект. Настоящата статия не е подходящ случай, за да изложа подробно възгледите, до които съм достигнал сега относно Едиповата ситуация – възгледи, които в някаква степен вече са били подчертани (adumbrated) (1941). Независимо от това, в светлината на сравнението, което току що направих, между собственото ми понятие за изтласкване и понятието на Фройд, формулирано в светлината на Едиповата ситуация, изглежда желателно да посоча накратко как аз предлагам да въведа тази класическа ситуация в общата схема, която вече очертах. Едва ли ще е необходимо да припомням на читателя, че (dispense of) аз се отказвам от Едиповата ситуация като обяснителен концепт не само в своето описание на произхода на изтласкването, но и в описанието си за произхода на основната ендопсихична ситуация и в описанието си за диференциацията на ендопсихичната структура. Тези описания са формулирани изключително от гледна точка на мерките, предприети от детето в опита си да се справи с присъщите затруднения на амбивалентната ситуация, която се развива по време на ранното му детство във взаимоотношенията с неговата майка като първичен обект. Различните мерки, възприети от детето в опита си да се справи с тази амбивалентна ситуация, вече са били възприети преди да се развие Едиповата ситуация. Тъкмо в средата на отношенията на детето с неговата майка се установява основната ендопсихична ситуация, постига се диференциация на ендопсихичната структура и възниква изтласкването; и едва след като тези развития са настъпили, детето е призвано да посрещне специфичните затруднения, които съпровождат Едиповата ситуация. Следователно, далеч от това да й приписваме функциите на обяснителен концепт, Едиповата ситуация е по-скоро явление, което трябва да получи обяснение в светлината на вече развилата се ендопсихична ситуация.

Основното нововъведение в света на детето, което прави Едиповата ситуация, така както това се материализира във външната реалност, е, че сега детето се изправя лице в лице с два отделни родителски обекта, вместо с един, както е било преди това. Отношението му с новия му обект, а именно с бащата, разбира се, е неизбежно изпълнена с превратности, подобни на тези, които преди това е преживяло с майката – и в частност с превратностите на потребността, фрустрацията и отхвърлянето. Във връзка с тези превратности, за него бащата се превръща в амбивалентен обект, докато в същото време, то става амбивалентно към бащата. Така в своите отношения с бащата то се изправя пред същия проблем с приспособяването, пред който вече е било изправено в отношенията си с майката. Оригиналната ситуация се преповтаря, макар че този път това става по отношение на нов обект; и съвсем естествено, то се стреми да посрещне затрудненията на повторната ситуация чрез същата поредица техники, които се е научило да ползва, докато е посрещало затрудненията на оригиналната ситуация. То разединява фигурата на бащата на добър и лош обект, интернализира лошия обект и разделя интернализирания лош обект на (а) възбуждащ обект, свързан с либидно его и (б) отхвърлящ обект, свързан с вътрешен саботьор. Трябва да се добави, че новия родителски възбуждащ обект изглежда отчасти се наслагва върху и отчасти се слива с стария майчин възбуждащ обект и по подобен начин, бащиният отхвърлящ обект отчасти се наслагва и отчасти се слива с майчиния отхвърлящ обект.

Приспособяването, което детето трябва да направи по отношение на бащата, разбира се, е различно от това, което детето по-рано е трябвало да направи по отношение на майката в един важен аспект. То се различава по отношение на степента, до която трябва да се постигне на полето на емоционалното. Новото приспособяване трябва да бъде почти изключително емоционално; тъй като връзката на детето с неговия баща по необходимост е лишена от преживяването на кърменето. Така ние се запознаваме с още едно важно различие, по отношение на което приспособяването към бащата се отличава от протеклото по-рано приспособяване към майката. Бащата е мъж, докато майката е жена. Въпреки това е повече от съмнително доколко в началото детето може да оцени гениталните разлики между двамата родители. По-скоро изглежда, че разликата, която то оценява е, че бащата няма гърди. Така в началото бащата се представя пред детето като родител без гърди; и това е една от основните причини, поради която неговото отношение с бащата трябва да се установи в много по-голяма степен от тази с майката като емоционална връзка. От друга страна, тъкмо защото детето има преживяването за физическа връзка с гърдата на майка си, докато в същото време изпитва различна степен на фрустрация в тази връзка, потребността от неговата майка персистира толкова упорито, по-силно от потребността му от бащата и от всички последващи генитални потребности. Когато детето, поне в известна степен, започне да оценява гениталните различия между родителите си и когато в хода на собственото му развитие, физическите му потребности все повече протичат (макар и в различна степен) през каналите на гениталното, потребността от неговата майка започва да включва и потребност от нейната вагина. В същото време, потребността от бащата започва да включва и потребност от неговия пенис. Силата на тази физическа потребност от гениталиите на родителите му варира обратно пропорционално на удовлетворяването на емоционалните му потребности. Така колкото по-удовлетворителни са емоционалните отношения с родителите му, толкова по-малка е физическата потребност от техните гениталии. Разбира се, последната никога не се удовлетворява, въпреки, че може да се търси заместително удовлетворение, напр. чрез сексуалното любопитство. Впоследствие се развива известна амбивалентност към влагалището на майката и към бащиния пенис. Тази амбивалентност понякога се изразява в садистичното схващане за първичната сцена. Но до времето, в което детето започва да разбира първичната сцена, взаимоотношенията, които родителите на детето имат един с друг, са станали предмет на интерес; и е започнала да се проявява ревността към всеки от родителите по отношение на другия родител. Основните прояви на ревност, разбира се, донякъде се определят от биологичния пол на детето; но те се определят в не малка степен и от състоянието на емоционалното отношение между детето и съответните родители. След като това е така, сега детето е изправено пред предизвикателството да посрещне едновременно трудностите на две амбивалентни отношения; и то се стреми да посрещне тези трудности чрез същата поредица от техники. Резултатът е, че то интернализира както лоша майчина генитална фигура, така и лоша бащина генитална фигура и разединява всяка от тях на две фигури, които се въплащават съответно в структурите на възбуждащия и на отхвърлящия обект. Вижда се, че преди детето да порастне, тези вътрешни обекти вече са възприели формата на сложни съставни структури. Те са изградени отчасти на основата на наслагването на един обект върху друг и отчасти на основата на сливането на обектите. Степента, в която вътрешните обекти са изградени съответно на основата на наслояването и на основата на сливането, разбира се е различна при различните индивиди; а степента, в която преобладава или наслояването или сливането е от не малко значение. Така във връзка с пропорциите от различните съставни обекти, то изглежда ще играе съществена роля при определянето на психосексуалните нагласи на индивида, доколкото това не се определя от биологичните фактори на сексуалността. По подобен начин, във връзка с пропорциите на съставните обекти,изглежда ще се окаже, че то е основен детерминиращ фактор в етиологията на сексуалните перверзии. Следователно, можем да разгледаме етиологията на перверзиите в светлината на психологията на обектните отношения.

Ще отбележа, че в предходното описание, използваното местоимение указва, че детето, закоето се говори, постоянно е от мъжки пол. Това не бива да се възприема като знак, че описанието се отнася само за момчето. То се отнася в еднаква степен и за момичето; а местоимението от мъжки род е използвано единствено заради предимствата на личното местоимение натежават пред тези на безличното местоимение, колкото и неутрално да е то. Освен това, ще бъде отбелязано, че класическата Едипова ситуация все още не е излязла наяве. Стадият, който беше описан последно беше този, при който, докато взаимоотношенията между родителите бяха започнали да стават значими за детето, неговата позиция по същество беше позиция на амбивалентност и към двамата родители. Ние обаче видяхме, че детето се стреми да се справи и с двете ситуации на амбивалентност посредством поредица от процеси, вследствие на които гениталните фигури на всеки от родителите се въплащават както в структурата на възбуждащия обект, така и в тази на отхвърлящия обект. Разбира се, трябва да се признае, че биологичният пол на детето трябва да играе известна роля при определяне на неговото отношения към съответните родители; но това, че този факт далеч не е ключовия определящ фактор е очевидно от частотата на обърнатите или смесените Едипови ситуации. Следователно, изглежда, че фактът е, че Едиповата ситуация в действителност изобщо не е външна ситуация, а е вътрешна ситуация – ситуация, която в различна степев може да се прехвърли към действителната външна ситуация. След като веднъж Едиповата ситуация започне да се разглежда в същината си като вътрешна ситуация, не е трудно да се види, че майчините компоненти и на двата вътрешни обекта имат, така да се каже, значително начално предимство пред бащините; и това, разбира се, се отнася за децата и от двата пола. Силната позиция на майчините компоненти, разбира се, се дължи на факта, че ядрата и на двата вътрешни обекта са производни на изначалната амбивалентна майка и нейните амбивалентни гърди. В съответствие с този факт един дастатъчно дълбок анализ на Едиповата ситуация неизменно разкрива, че тази ситуация е изградена около фигурите на вътрешната възбуждаща майка и вътрешната отхвърляща майка. Разбира се, именно на основата на хистеричните феномени, Фройд първоначално формулира концепцията за Едиповата ситуация; а, според “фазовата” теория на Ейбрахам, произходът на хистерията трябва да бъде проследен до фиксация в гениталната (фалическата) фаза. Вече съм излагал (1941) различни критики към “фазовата” теория на Ейбрахам; така че ще изложа само една допълнителна критика, дори и само по допускане, ако кажа, че все още не съм анализирал хистерик, мъж или жена, който да не се е оказал дълбоко в сърцето си човек със заклет стремеж към гърдата. Бих дръзнал да предположа, че при един дълбок анализ позитивната Едипова ситуация може да се разглежда като прогичаща на три основни нива. На първото ниво картината се доминира от самата Едипова ситуация. На следващото ниво тя се доминира от амбивалентност към хетеросексуалния родител; а на най-дълбоко ниво, тя е доминирана от амбивалентност по отношение на майката. Следи от всички тези етапи могат да се открият в класическата драма “Хамлет”; но тук не може да има съмнение, че както в ролята на възбуждащ и примамлив обект, така и в тази на отхвърлящ обект, истинският злодей в творбата е Кралицата. Следователно, ще излезе, че имаме следното положение. Детето намира за непоносимо да е изправено пред необходимостта да се справи с един единствен амбивалентен обект; но когато се изправи пред необходимостта да се справи с два, то намира това за още по-непоносимо. Така то се стреми да опрости сложната ситуация, при която то се озовава изправено пред два възбуждащи и два отхвърлящи обекта, като я преобразува в ситуация, при която ще трябва да се справи само с един възбуждащ и един отхвърлящ обект; и то постига това, разбира се с различен успех, като се концентрира върху възбуждащия аспект на единия родител и отхвърлящия аспект на другия родител. Така за практически цели, то приравнява единия родителски обект с възбуждащия обект, а другия родителски обект с отхвърлящия обект; а правейки това, детето изгражда своята Едипова ситуация. Амбивалентността и към двамата родители персистира, но някак в заден план; и в дълбочината си както възбуждащия, така и отхвърлящия обект остават това, което те поначало са били, а именно фигури на неговата майка.

Невротичната тревожност и хистеричното страдание

Говорих за техниката разделяй и владей като способ за намаляване на обема на афекта (както на либидния, така и на агресивния), който изисква външен израз; и тук би било както подходящо, така и ползотворно да разгледам в известни подробности какво се случва, когато атаката на вътрешния саботьор над либидното его не успява да смекчи либидните потребности в достатъчна степен, за да отговори на изискванията на централното его, т.е. достатъчно, за да намали количеството либиден афект до границите на управляемото. Тук обаче и невъзможно да се впускаме в толкова обширна тема. Достатъчно е да се каже, че когато въпросната техника не успее да намали количеството либиден афект в достатъчна степен и по този начин се провали в изпълнението на първичната си функция, изглежда тя възприема вторична функция, по силата на която тя налага промяна в качеството на подобен либиден афект и така маскира качествата на първоначалния афект. Така, когато динамичното напрежение в либидното его надхвърли определена прагова стойност и излишъкът от либидни потребности застрашава да наложи себе си, възникващият либиден афект се трансформира в (невротична) тревожност в резултат от влиянието на агресията, която вътрешният саботьор насочва срещу либидното его. Когато динамичното напрежение в либидното его продължи да нараства, докато достигне друга прагова стойност, отклоняването на либидното разтоварване става невъзможно; и тогава атаката на вътрешния саботьор над либидното его има ефекта на това да придаде болезнено качество на либидния афект, който съпровожна неминуемото освобождаване. При всички положения, подобен е процеса при хистеричното изразяване на афекта – процес, който изисква изразяването на либидните потребности да се преживява като страдание.

Психология на динамичната структура и нейната обща научна основа

В светлината на това, което вече беше казано за произхода на (невротичната) тревожност, ще отбележа, че моето разбиране за природата на тревожността е в тясно съответствие с оригиналното разбиране на Фройд, а именно, че тревожността е трансформирана форма на неразтовалено либидо. Тук откриваме един пример на забележителния в известно отношение факт, че ако основния възглед, който съм възприел, представлява отклонение от по-късните възгледи на Фройд, те имат възраждащ ефект по отношение на някои негови по-ранни възгледи (възгледи, които в някои случаи, буквално се препъват един в друг (in abeyance). Изглежда обяснението на този по-общ феномен се състои в това, че докато във всеки момент съществува разпознаваема аналогия между настоящите ми възгледи и тези на Фройд, развитието на моите възгледи следва път, който постепенно се отклонява от този, следван от историческото развитие на възгледите на Фройд. Това разклоняване на пътищата само по себе си допуска само едно обяснение – различието в някои основни теоретични принципи. Не е трудно да се локализират централните положения на различие. Те са две на брой. На първо място, въпреки че цялостната система на мислене на Фройд се занимава с обктните отношения, той теоретично се придържа към принципа, че либидото в същината си се стреми към удоволствие, т.е., че то е безцелно (лишено от посока). За разлика от това, аз се придържам към принципа, че либидото в същината си се стреми към обект, т.е. то има цел (посока). За тази цел аз разглеждам и агресията като имаща своя цел (посока), докато по допускане, Фройд разглежда агресията, по подобие на либидото, като теоретично безцелна. На второ място, Фройд разглежда нагона (т.е. физическата енергия) като теоретично отделен от структурата, докато аз не приемам това разграничение за валидно и се придържам към принципа на динамичната структура. От тези две централни области на различие между възгледите на Фройд и тези, които аз съм приел сега, втората е по-фундаментална; и наистина, изглежда втората зависи от първата. Така възгледът на Фройд, че либидото в същината си е насочено към удоволствие, е пряко следствие от разграничението, което той прави между енергия и структура; тъй като след като веднъж енергията бъде отделена от структурата, единствената физическа промяна, която може да не се разглежда като смущаваща, т.е. като приятна, е тази, която допринася за установяването на равновесие на силите, т.е. безцелна промяна. За разлика от това, ако разглеждаме енергията като неотделима част от структурата, тогава единствените разбираеми промени са промените в структурните отношения и в отношенията между структурите; а такива промени в същината си са целенасочени.

Нито един човек, дори най-великият и най-оригиналния, не може да остане напълно независим от научните основи на своето време; и не може да се твърди, че Фройд представлява изключение от това правило. Тук трябва да си припомним научната атмосфера на деветнадесети век, в която се формира Фройд. Тази атмосфера е доминирана от схвъщането на Хелмхолц, че физическата вселена се състои от конгломерати от инертни, постоянни и неразделни частици, в които движението се въвежда посредством фиксирано количество енергия, отделна от самите частици. Въпросната енергия се е разглеждала като, по някаква незнайна причина, неравномерно разпределена в началото, а впоследствие, подложена на постепенен процес на преразпределяне, изчислен така, е в края на краищата да доведе до равновесие на силите и до обездвижване на твърдите частици. Тъй като това е доминиращото схващане на съвременните физици, не е трудно да се разбере как се е стигнало до там, че когато Фройд, изпреварвайки времето си, си поставя трудната задача да въведе ред в до този момент обърканото царство на психопатологията, той трябва да е останал в достатъчна степен под влиянието на научната атмосфера на своята съвременност, за да възприеме нагона (физическата енергия) като отделен от структурата и да изгради своята теория за либидото по модела на стремежа към равновесие. Въпреки това, според мен тази характеристика представлява ограничение, наложено от външни влияния над неговата мисъл, която в противен случай би представлявала исторически напредък по отношение на доминиращите схвъщания в сферата на психологията и която е в много по-голяма степен изгладена в духа на новите научни схващания, които възникват сега; тъй като през двадесети век научното схващане за физическата вселена вече е претърпяла дълбоки промени. Сега се знае, че инертните и неразделими частици или атоми, от които преди се е вярвало, че е изградена вселената, са структури с високо ниво на сложност, които съдържат почти невероятни количества енергия – енергия, при отсъствието на която самите тези структури биха били неразбираеми, но която е еднакво трудно да бъде обяснена, ако тези структури липсват. Тази вътре-атомна енергия има ефекти, които не само детелминират вътре-атомните отношения, но освен това влияят и на тела, които се намират на огромно разстояние. Най-забележителният от тези ефекти е радиацията; и е било намерено за необходимо да се привлече радиацията, за да бъдат обяснени някои от феномените на светлината, които не можеха да бъдат обяснени на основата на вълновата теория от предишната научна епоха. Доста е интересно това, че радиацията, както се оказва, притежава поне едно от качествата, по-рано считано за прерогатив на твърдата материя, т.е на масата; а протичането на радиация влияе на структурата както на атомите, които я излъчват, така и на тези, които я приемат. По-нататък, самата вселена се схваща като подложена на процес на промяна, различен от този, който участва в установяването на равновесие в затворената система. Така изглежда, че вселената се разширява с ужасяваща скорост. Основните сили, които действат са привличането и отблъскването (либидо и агресия); но въпреки че привличането има ефекта да произвежда локални кондензации на материя, доминантната сила, при всички положения по време на настоящата фаза, е отблъскването. Доколкото е в процес на установяване едно равновесие без посока, следователно вселената е в процес на разширяване към някаква граница, при достигането на която няма да бъде възможно по-нататъшно разширяване и всичко ще бъде толкова разширено, че няма да могат да протичат повече взаимни влияния, тъй че нищо повече няма да може да се случва. Следователно, промяната, на която е подложена вселената е целенасочена промяна. Тъй като това е научният фон на съвремието, за мен изглежда изискване на времето, ако не друго, то нашите психологични идеи да бъдат преформулирани от гледна точка на психология на отношенията, изградена на основата на динамичната структура.

Психологията на динамичната структура като обяснителна система

Като обяснителна система, психологията на динамичната структура, която очертах, според мен, има много предимства, най-малкото от които е това, че тя предоставя по-удовлетворителна основа, отколкото всяка друга психология, за обяснение на груповите феномени. Въпреки това, подобно на други теми, докоснати в тази статия, тази тема трябва да бъде оставена за друг случай. За мен остава, в заключителните си бележки, да спомена нещо за предимствата на теорията за психичната структура, която предложих на мястото на класическата теория на Фройд. Разбира се, очевидно е, че от топографска гледна точка, теорията на Фройд признава единствено действието на три фактора (ид, его и суперего), които произвеждат разнообразието от клинични явления, с които сме запознати. За разлика от това, моята теория признава действието на пет фактора (централно его, либидно его, вътрешен саботьор, възбуждащ обект и отхвърлящ обект) – дори и когато суперегото, така както го схващам аз, се остави извън описанието. Съответно, моята теория предлага по-голям обхват от етиологични възможности. В действителната практика разликата между двете теории по отношение на етиологическите възможности, е дори още по-голяма, отколкото изглежда на пръв поглед; тъй като от трите фактори, предвидени в теорията на Фройд, само два (его-то и суперего-то) са структури в истинския смисъл – третата (а именно ид-а) е само източник на енергия. Енергията, която произхожда от ида, разбира се, се схваща от Фройд като приемаща две форми – либидо и агресия. Следователно, теорията на Фройд признава действието всичко на всичко на два структурни и два динамични фактора. Двата динамични фактора на Фройд намират място, разбира се, в моята собствена теория; но според моята теория, броят на структурните фактори не е два, а пет. Така с пет структурни фактора и два динамични фактора, които взимат участие, моята теория позволява много по-голям обхват на пермутациите и комбинациите, отколкото теорията на Фройд. Всъщност, възможностите, които оставят открити от теорията на Фройд в абстракта, се ограничават все повече от неговото схващане за функцията на суперегото, което той разглежда не само като агресивно, но също и като анти-либидно по своя характер. Следователно, според Фройд, ендопсихичната драма се разрешава в голяма степен в конфликта между егото в неговия либиден капацитет и суперегото, в неговия антилибиден капацитет. Така изначалният дуализъм, присъщ на най-ранните възгледи на Фройд за изтласкването, остава в голяма степен неповлиян от последващата му теория за психичната структура. Подобно схващане за ендопсихичната драма е неоправдано ограничаващо, не само доколкото се отнася до импликациите му за социалната психология (напр. следствието, че социалните институции са първично репресивни), но също и доколкото се относа до обяснителната стойност в областта на психопатологията и характерологията. В тези области обяснението се свежда до описание на отношенията, възприети от егото в либидния му капацитет към суперегото. За разлика от това, моята теория притежава всички качества на обяснителна система, която позволява психопатологичните и характерологичните феномени от всички видове да бъдат описани от гледна точка на моделите, възприети от комплекса отношения между разнообразни структури. Тя притежава и предимството да улеснява директното обяснение на психопатологичните феномени от гледна точка на интегритета на структурите и така да отдава дължимото на несъмнения факт, че доколкото представляват независими феномени, симптомите не са нищо друго, освен изява на личността като цяло.

На това място става необходимо да се изтъкне (ако наистина не е станало вече достатъчно ясно), че основната ендопсихична ситуация, която описах, и на която придадох такова значение, по никакъв начин не се счита за неизменна, от икономична гледна точка. От топографска гледна точка, тя трябва да се разглежда като относително постоянна, въпреки че аз разглеждам като една от основните задачи на психоаналитичната психотерапия, да въведе известна промяна в нейната топография чрез териториално приспособяване. Следователно, аз считам, че сред най-важните функции на психоаналитичната терапия е (а) да редуцира разединението на изначалното его като възстанови за централното его максимална част от териториите, предадени на либидното его и вътрешния саботьор; и (б) да доведе възбуждащия и отхвърлящия обект колкото е възможно по-близо до сферата на влияние на централното его. За разлика от това, по отношение на икономическите аспекти, основната ендопсихична ситуация е способна на много големи модификации. В съответствие с този фактаз считам, че друга основна цел на психоаналитичната психотерапия е да редуцира до минимум (а) връзката на допълнителните его структури със съответните обекти, с които те са свързани, (б) агресията на централното его към допълнителните его-структури и техните обекти, и (в) агресията на вътрешния саботьор към либидното его и неговия обект. От друга страна, основната ендопсихична ситуация несъмнено е способна на значителна модификация по посока на психопатология. Както вече показах, икономичният модел на основната ендопсихична ситуация е моделът, който преобладава при хистеричните състояния. По този въпрос аз нямам никакво съмнение. Въпреки това, аз съм се натъквал на случаи на хистерични лица, които са разкривали забележително параноидни характеристики (дори до степен, че са били диагностицирани по-рано като параноидни) и които в анализата се открива, че осцилират между параноидни и хистерични отношения. Изглежда, че подобни осцилациисе съпровождат с промяна на икономическия модел на ендопсихичната ситуация – като параноидните фази се характеризират с отклонение на икономическия модел на това, което аз наричам основна ендопсихична ситуация. Не се чувствам готов да кажа какъв икономически модел възприема ендопсихичната ситуация в параноидните състояния; но бих се осмелил да предположа, че на всяко разпознаваемо клинично състояние, съответства характерен модел на ендопсихичната ситуация. Разбира се, трябва да се признае, че различните модели могат да съществуват паралелно или да бъдат насложени един върху друг. Трябва също да се признае, че моделирането на ендопсихичната ситуация може да бъде или ригидно или гъвкаво – като извънмерната ригидност или гъвкавост са еднакво неблагоприятни характеристики. В същото време трябва да се подчертае, че основната (изначалната) ендопсихична ситуация е тази, която се открива при хистеричните състояния. В съответствие с това съображение аз приемам възгреда, че най-ранните психопатологични симптоми, които се изявяват имат хистеричен характер; и аз интерпретирам пристъпите на плач на бебето в този смисъл. Ако съм прав в това, Фройд е разкрил не малък инсайт като е избрал хистеричните феномени за материала, от който изгражда основите на психоаналитичната теория.

В светлината на вече изложените съображения ще се разбере, че въпреки че основната ендопсихична ситуация е ситуация, която лежи в основата на хистеричните състояния, сама по себе си тя е продукт от разединението на изначалното его и, следователно, е шизоиден феномен. Така, въпреки че най-ранните психопатологични симптоми са хистерични, най-ранните психопатологични процеси са шизоидни. Самото изтласкване е шизоиден процес; а разединението на егото е универсален феномен, въпреки че, разбира се, степента на това разединение е различно при различните индивиди. Въпреки това, не трябва да се полага, че откровените шизоидни състояния са най-ранните психопатологични състояния, които се развиват. Напротив, най-ранните подобни състояния са хистерични по природата си. Действителното шизоидно състояние е много по-късно развитие – развитие, което се материализира едва когато шизоидният процес е тласнат до един момент, при който настъпва масивно изтласкване на афекта и така дори хистеричното изразяване на афекта се прекратява. Следователно, едва когато протече масивно изтласкване на афекта, индивидът става твърде апатичен и преживява отчетливо състояние на празнота и безсмислие. Въпреки това, обсъждането на процесите, които участват в развитието на шизоидните състояния, не може да продължи в настоящата статия.

Динамични качества на интернализираните обекти

Онази част от теорията на Фройд за психичния апарат, която представлява най-голямата аномалия е една характеристика, която все още не е била спомената. Тя е, че единствено една част от психиката, която той описва поне в някаква степен от гледна точка на динамичните структури, е суперегото. Разбира се, идът е описан като източник на енергия без структура; а егото е описано като пасивна структура без енергия, освен тази, която прониква в него от ида. За разлика от това, суперегото се описва като структура, надарена със свой енергиен фонд. Вярно е, че въпросната енергия се разбира като изцяло изхождаща от ида; но това по никакъв начин не променя факта, че Фройд приписва на суперегото значителна степен на независима функционална активност. Това до такава степен е така, че той говори за суперегото и за ида като за диаметрално противоположни една на друга структури от гледна точка на целта на тяхната дейност, а за егото като за буфер между тези две ендопсихични същности. Странното във всичко това е, че суперегото наистина е само натурализиран чужденец, в действителността на ума на индивида, имигрант от външната действителност. Цялата му значимост се състои във факта, че по същество, то е интернализиран обект. Това, че единствената част от психиката, която Фройд третира като динамична структура, трябва да е интернализиран обект е, според мен, аномалия, сама по себе си достатъчна, за да оправдае опита ми за формулиране на алтернативна теория за психичната структура. Ще се забележи, че при формулирането на такава алтернативна теория, досега следвах линия, противоположна на следваната от Фройд в това, че докато интернализираният обект е единствената част от психиката, която Фройд третира като динамична структура, интернализираните обекти, разглеждани от мен, са единствените части на психиката, които аз не третирам като динамични структури. Аз разглеждам интернализираните обекти просто като обекти на динамичните его структури, т.е. като ендопсихични структури, които сами по себе си не са динамични. Правя това нарочно, не само за да избегна усложненията на изложението, но и за да поставя във фокуса на вниманието дейността на его структурите, която намирам за необходимо да постулирам и да избегна всякакъв риск от подценяване на първичната значимост на тази дейност; защото в края на краищата, единствено чрез тази дейност обектите могат изобщо да бъдат интернализирани. Въпреки това, в интерес на последователността, сега трябва да направя логичния извод от моята теория за динамичните структури и да призная, че тъй като вътрешните обекти са структури, те по необходимост трябва поне в някаква степен, да се динамични. Извеждайки това заключение и правейки това признание, аз не само ще следвам прецедента на Фройд, но то ще изглежда в съгласие и с тези психологични факти, които бяха разкрити, напр. в сънищата и в параноидните явления. Тази по-нататъшна стъпка ще увеличи обяснителната сила на моята теория за психичната структура, като въведе добълнителни възможности в ендопсихичната ситуация чрез изменения и комбинации. Въпреки това, трябва да се признае, че на практика е много трудно да се направи разграничение между дейността на интернализираните обекти и дейността на его структурите, с които те са свързани; и с оглед избягването на всякаква връзка с демонологията, изглежда по-разумната грешка е да се надцени дейността на его структурите, отколкото обратното. Въпреки това, остава вярно това, че при определени условия интернализираните обекти могат да придобият динамична независимост, която не може да се пренебрегне. В тази посока, несъмнено трябва да търсим обяснението за фундаменталния анимизъм на човешките същества, който продължава да присъства под повърхността, дори и когато е скрит от лустрото на цивилизацията и науката, но който се издава в значителна степен дори и в най-изтънчените форми на изкуството.



[1] “Civilization and its Discontents”, London, 1930), p.95.

[2] Отделно от това предположение, не съществува по необходимост несъвместимост с възгледа, че либидото е на първо място насочено към обект и схващането, че либидото катектира егото, тъй като винаги съществува възможност една част от егото да се отнася към друга част като към обект – възможност, която не може да се пренебрегне в светлината на това, което следва по отношение на разединението на егото.

[3] Beyond the Pleasure Principle (London, 1922), p.1.

[4] Би трябвало да добавя, че според мен, на първо място се интернализират единствено “лошите” обекти, тъй като е трудно да се открие какъвто и да е адекватен мотив за интернализацията на обекти, които са удовлетворителни или “добри”. Така би било безсмислена процедура от страна на бебето да интернализира гърдата на майката, с която то вече има перфектно отношение и при отсъствието на подобна интернализация и чието мляко очевидно е достатъчно, за да удовлетвори хранителните му потребности. В този ред на мисли, за бебето става необходимо да интернализира гърдата единствено доколкото майчината гърда не успява да удовлетвори неговите физически и емоционални потребности и така се превръща в лош обект. Добрите обекти се интернализират едва по-късно, за да защитят егото на детето от вече интернализираните лоши обекти; а суперегото е “добър обект” от този вид.

[5] Разбира се, понятието на Фройд за “егото” е заемка от Гродек; но ако има известна истина в заключенята, които ще бъдат изложени след малко, това е понятие, което почива върху ендопсихична ситуация, произхождаща от изтласкването и по тази причина представлява аномалия от гледна точка на собствените възгледи на Фройд, тъй като то предполага, че за произхода на егото е отговорно изтласкването.

[6] Разбира се, трябва да се признае, че при каквите и да е условия, по време на раздането бебето трябва да изпитва дълбоко усещане за раздяла и загуба на сигурността; и може да се допусне, че това преживяване извиква, освен тревожност и голяма доза агресия. Въпреки това няма причина да се мисли, че това преживяване само по себе си би довело до състояние на амбивалентност при отсъствието на друго преживяване на либидна фрустрация в ранното детство.

[7] Beyond the pleasure principle (London, 1922), p.19.

Близост и интимни отношения. Идеята за либидото. Детската сексуалност и нейното развитие. Родителите като обекти на желание. Интимността в двойката и детето.

По З. Фройд, М. Клайн, Изготвено от Майя Младенова, НБУ В края на 18-ти век е отхвърлено едно от вярванията за сексуалнастта, а именно, че ...